— Бързо ли ще стане? — попитах.
Майкъл подритваше камъните по пътеката, сякаш търсеше нещо. Избра един кремък, претегли го в свитата си длан.
— Най-добре е да се направи на ръка — каза той на брат си. Прокара мръсен пръст по камъка, проверявайки остротата на ръбовете.
Нежно положихме заека встрани от пътеката. Подобно на разперени куки, протестиращите му нокти повлякоха оставящи следа частици от трева и папрат от кошницата. Остана там, където го сложихме, хълбоците му пулсираха навътре-навън. Изридах и закрих устата си с длан. Изи задържа погледа си върху животинчето, но аз затворих очи, когато едно от момчетата — не помня кое от двете — силно замахна с камъка. Почувствах движението, бързата скорост.
Разнесе се меко тупване. Приглушен звук, не като твърдото тупкане на топка по ракета за тенис, нито металически — като от камък върху шосе. Нещо по-малко и по-тихо. Хлътване в тънък кокал и плът. Страх ме беше, че заекът ще изпищи. Но той не издаде звук.
— Свършен е.
Подсмръкнах и преглътнах, изтрих лице с опакото на дланта си, избърсах сълзите.
По-късно Изолта каза:
— Те бяха окей, нали? Онези момчета.
„1974 година
Джон,
Не спирам да ти пиша тези писма, после ги късам. Вероятно ще сторя същото и с това. Дори не съм сигурна какво искам да кажа. Освен, че ми липсваш. Липсваш ми много. Минаха две години, един месец и три дни, откакто не съм те виждала. Мястото ми не е тук. И никога няма да бъде. Копнея за гората, за аромата на бор и росата по земята, за стадата пасящи сърни. Помниш ли онази пепелянка, която прекоси пътя под краката ни — не мисля, че някога съм подскачала толкова високо! Ти сложи ръка на гърдите ми, за да провериш пулса ми и да ме подразниш. Но мисля, че ти също беше уплашен. Само дето никога не би си го признал, нали? Винаги си смятал, че трябва да си смел. Непрекъснато мисля за теб, Джон; прекарвам всичко през ума си, побърквам се от въпроси: «Какво щеше да стане, ако…?» Усещаш ли ме до рамото си; усещаш ли, че ми липсваш, че искам да съм с теб? Съжалявам за начина, по който завършиха нещата. Ще ми се да можех да се върна назад във времето и да оправя всичко. Но всички искаме това, нали?
Виола“
4.
Бен е на телефона. Прави физиономия, с която да й покаже, че се радва да я види, но не спира да говори. Изолта сваля палтото си и посяга да го прегърне през кръста, вдишва следите от аромат на пипер в лосиона му за след бръснене и на мазнина — в пуловера му. Бен разсеяно я придърпва към себе си, кимайки и казвайки в слушалката:
— Разбира се. Да, чудесно. Да.
Тя усеща вибрациите на гласа му през гръдния му кош. Не може да разбере кой е от другата страна на линията. Откъсва се от тялото му и се запътва към съседната стая.
Телевизорът във всекидневната работи. Звукът е усилен. Картина на преобърнат на една страна ферибот, поклащащ се леко в сивата вода. Изолта прочита вървящия отдолу надпис: „Операция по спасяването на Хералд ъф фрий ентърпрайз“. Говорителката поглежда под изрусения си шлем и съобщава на Изолта, че от петстотин трийсет и деветте души на борда сто деветдесет и три са безследно изчезнали.
— По дяволите! — Изолта изключва телевизора.
Добре познава Северно море. Безкрайна шир от мускулести вълни, заздравена с пясък. Поглъщала е от неговата кафява вода, усещала е как настойчивите му течения я дърпат за краката, увещавайки я да се отдалечи от брега. Водата сигурно е била ледена. Колко дълго биха оцелели в нея нещастниците — секунди, минути? Погълнати от потъващия кораб. Студът и теченията щяха да ги довършат. Вероятно е имало и деца. Бебета в колички. Тежестта на всичката тази вода. Нямаха никакъв шанс. Не иска да мисли за това.
Отива до грамофона и започва да прехвърля албумите на Бен. Чува гласа му от другата стая: гласът му за телефона. Невъзпитано е да не завърши разговора, за да дойде и да я поздрави както трябва. Негодуванието стяга гърлото й, почти й се доплаква. Кръвта в пръстите на ръцете и краката й сякаш кипи; малки мехурчета от раздразнение, движещи се бързо във вените й.
Изважда „Да танцуваме“ на Дейвид Бауи от обложката и слага плочата в грамофона. Бен заслужава тя да си отиде у дома. В този миг той се озовава зад нея, заравя дращещата си брада във врата й, захапва ухото й.
— Извинявай, скъпа. Работа. Знаеш как е. — Поема дълбоко дъх. — Господи, ухаеш хубаво.