Мисля, че винаги съм знаела.
За момент усещам как в китките ми се впиват пръсти. Ноктите прорязват кожата ми, остри върху плътта ми, карат ме да простена. Момиченцето се привежда над мен, толкова близо, че усещам топлия му дъх върху кожата си. Мириса на море.
— Ти — прошепвам.
Искам да го докосна, да го задържа. Но съм уплашена. Толкова уплашена, че седя, без да помръдвам, притихнала и неподвижна под чаршафа, с отворена уста и силно вкопчени една в друга ръце. Кожата ми е леденостудена и безжизнена. Не мога да дишам.
Момиченцето се обръща, двете кафяви плитки подскачат. Слънцето проблясва. Порив на вятър, шумолене на пера. И то е изчезнало.
Отделението се връща обратно към мен: потракването на количките, с които разнасят обяда, мърморенето на пациентите, подрънкването на приборите за хранене и таблите. Оплаквания. Усти, които се отварят, затварят и дъвчат. Вонята на варено зеле и картофи. Думи на отказ и протест.
Струва ми се, че чувам смеха му.
Напрягам се да чуя ехото, да го уловя и да го анализирам, за да открия значението му. Звуците на болницата изпълват пространството, не оставят място за нищо друго. Поривът да изпищя, да изкрещя на всичките тези хора да замълчат, е почти непоносим. Стисвам устни и затварям очи, търсейки друг звук от момиченцето.
Когато отварям очи, Вера, помощничката с обяда, се суети около леглото ми. Тя е депресирана, отпусната и пъпчива в синия си гащеризон. Табелката с името й е закачена на обратно.
Поглежда към мен:
— Супа?
Забивам поглед в ръцете си, мисля си шокирана, че ноктите на Поли отново са оставили следи върху тях. Но когато вдигам длани към очите си, не виждам нищо друго, освен костите на китките си, които стърчат подобно на малки плуващи лодки под кожата ми.
— Съжалявам — прошепвам. — Поли, съжалявам.
— Как е възможно просто да изчезне? — Мама задаваше този въпрос отново и отново — към чашата си с вино, към вятъра. — Не разбирам.
В началото имаше очакване, надежда, че Поли ще се появи — всички повтаряха, че ще се върне. После дните се проточиха в седмици и очакванията се смениха. Вече търсеха тяло. Но и това не откриха.
Деца изчезват. Сега го знам. Случва се по-често, отколкото предполага човек. Крадат ги от предните дворове и прага на къщите им. Изчезват от паркинги и магазини. Съществуват папки, пълни с имената на изчезналите. Снимки от семейни излизания, от които гледат светнали очички и беззъби усмивки.
Поли Холис. На седем години и половина. Метър и двайсет и седем сантиметра висока. Кафява коса и тъмнокафяви очи. Лунички. Изчезнала. Двайсет и седми август, хиляда деветстотин седемдесет и втора година.
Често съм се чудела как едно име, някога невинно и лично, се превръща в обществена собственост; как става синоним на мъка и предположения, как формата му е омърсена от неизмити пръсти, обръщащи страниците на вестник. Хората го произнасят суеверно. Зареждат го със страх. Значението му се променя завинаги, изпразнено от човека, на когото някога е принадлежало.
37.
Минали са три седмици, откакто научих за Джон. Ям. Всеки ден слагам храна в устата си, дъвча и преглъщам. Махнали са тръбата. Консултантът ми, господин Гроф, е доволен. Потупва с химикалката по коляното си и се усмихва.
— Ако продължаваш така, скоро ще те изпратим у дома. — И ме поглежда, вместо както обикновено да зарее поглед над главата ми. — Отличен напредък, Виола. — Откривам, че тази фраза ми харесва; поглъщам я като слънчева светлина. — Браво.
Когато лежа в тясното си легло, вместо миризмата на дезинфектант и преварена храна усещам аромата на гората: на онова, което е под влагата и спорите, под млечната фиброзна плът на поникващите гъби. Смолистият дъх на паднали борови иглички. Обгръща ме мирис на коне, лисича козина и мъгла. Водата на реката, плътността на калните брегове, обсипани с морски копър и грах, бързащите към морето потоци. Полъх на солена вода, пяна и нагрети от слънцето камъчета.
Той се опита да ми го върне. Не му позволих. Там, в гората, насред тъмнината, с разтупкани силно сърца, докато се ослушвахме да чуем вещерите, Джон приближи, облегна се на мен.
— Виола, съжалявам — прошепна ми.
— За какво?
— Ти знаеш.
— Все ми е тая.
— Стана заради тениската. Тя ме обърка.
— Не ми пука.