Скъпа. Обръщението му към всеки. Не само към нея. Произнася го с лек гърлен акцент от Южен Лондон. Бен е ходил в частно училище и родителите му живеят в къща с шест спални в Кент. Но човек не би го допуснал. Той си е създал нова самоличност: наперена крачка, изтъркано кожено яке, провлечени гласни и безгрижна походка — пружиниране на пръсти, дълги нехайни стъпки, повече промъкване на хищник, отколкото обикновено ходене. Пита се колко ли време му е отнело да я отработи до перфектност. Мисли си за малкото момче в раиран блейзър и сиви къси панталонки. Момчето, което беше виждала на снимките, вперило усмихнат поглед в света; онова, което носеше сламена шапка през лятото и играеше крикет в семейния отбор. Дали е знаело тогава, че ще поиска да отхвърли тази своя привилегирована история и да открие наново себе си?
Гърбът й продължава да е притиснат в гърдите му; устоява му, устните й са свити. Усеща как мускулите на ръцете му се огъват; бицепсите му се стягат и напрягат. Веднага след първата им нощ той се беше измъкнал от леглото, за да изпълни комплекса си от фитнес упражнения. Изолта, гола и опъната лениво върху омачканите чаршафи, го беше наблюдавала с изумление. Толкова смешна й се беше сторила суетата в това негово действие, че й се наложи да зарови лице във възглавниците, за да заглуши смеха си. Но сега се възхищава на дисциплината му; харесва скритата мощ, която се излъчва от него.
Сякаш усетил, че съпротивата й отслабва, той я прегръща по-силно, дланите му обгръщат гърдите й, откриват зърната й. Стомахът й прави леко салто. Прощава на Бен. Той не е виновен, че иска да угоди на всички. Това е неговият недостатък и неговото спасение. Изолта посяга нагоре и вплита пръсти в къдриците в основата на шията му, търси устните му. Той я придърпва по-близко, подчинява я с отворени устни и търсещ език. Телефонът иззвънява. Усеща как Бен се напряга, мускулите на раменете му се издуват под допира й. Никога не може да устои. Следва зовът на телефона.
— Извинявай. — Откъсва се от нея.
— Бен. — Тя дърпа пуловера му. — Не сега.
Но дланта му вече обгръща слушалката, кабелът се извива в другата му ръка. Започва да говори бързо:
— Разбира се. — Кима. — Няма проблем, приятелю. Ще е хубаво да се видим.
Хвърля й най-добрия си объркан поглед, разрошва коса с дългите си пръсти, свива рамене.
— Беше Стиви. В района е. — Умолява за разбиране с вдигане на вежди. — Знаеш, че се движа в тази група. „Харпърс“ са добра възможност за работа. Стиви ще остане само малко.
Хората винаги са някъде наблизо. Блумсбъри е само на една пряка от Британския музей, на кратко разстояние пеша от Оксфорд Стрийт, лесна за достъп от всички фотолаборатории и издателски къщи в Сохо. Винаги някой се обажда, някой звъни на вратата. Това изпълва Изолта с желание да избяга. Не може да понесе излагането на показ — усещането, че е преследвана.
Стиви, артистичен директор на „Харпърс енд Куин“, е анемичен и слаб, с голям нос. Напомня на Изолта за венецианските принцове от ренесансовите портрети. Той влетява стремително, премятайки влачещия се черен шал през рамо, и сваля трилбито си със замах.
— Скъпи мои, каква противна вечер. — Бавно разкопчава палтото си, под което се разкрива ризата му с цвят на фуксия. — Защо се примиряваме с това? Защо просто всички не вземем да имигрираме?
Стиви е дошъл не само да пийне едно, но и да хвърли поглед на позитивите от фотосесията, върху която двамата с Бен бяха работили по-рано през седмицата. Посяга с нетърпелив маникюр към лъскавата купчина пластмасови плаки. Скоро двамата мъже се привеждат над светлинната кутия в кухнята, редувайки се да гледат през увеличителното стъкло.
— Това е. Материал за корица — развълнувано отбелязва Бен. — Виж. Искаш ли да ти я прехвърля?
Изолта се обляга на рамката на вратата и ги гледа. Направила си е сандвич и сега го яде права; резенчетата шунка и кашкавал са между зъбите й. Планът й да си поръчат индийска храна е провален. Тази вечер не се развива така, както се е надявала. Усеща се странно претръпнала. Прекалено късно е да си върви у дома. Мисълта да си поръча такси и да се прибере в празния си апартамент я изпълва с кухо чувство на поражение. Тя потръпва и се увива още по-плътно в жилетката си. Кога ще си тръгне Стиви? Колко още питиета ще са необходими?
— И така, Изолта, скъпо сърчице — изправя се Стиви и я поглежда през рамо, — познай кого видях в „Граучо“.
Тя няма желание да се включва в тази игра. Свива рамене.
— Твоя нов редактор. — Очите му внимателно я наблюдават.
— Наистина ли? — Изолта успява да запази равнодушен тон, пропуска в гласа си нотка на досада.