Краката й трополят надолу по стълбите.
— Довиждане. Ще се върна тази вечер! — извиква.
Въздушните молекули се въртят около остатъците от звука. Гледам как колата набира скорост към края на улицата, как стоповете примигват на кръстовището. Атмосферата се успокоява, възцарява се спокойствие. Голямо облекчение е отново да разполагам сама с апартамента, да се разхождам от стая в стая, да остана насаме с мислите си.
Навън е ветровито. Дърветата на площада шибат с клони. Небето разпръсква виолетово сияние по покривите. Няма птици. Нито черни гарвани, подскачащи по тревата на площада или прелитащи тежко през небесното пространство.
Няма да видя Джон отново. Изолта е права. Сега съм нищо за него. Трябва да го оставя да започне нов живот. Зървам отражението си в огледалото в коридора, извръщам се настрана от острите линии на челюстта, скулите и носа си. Той дори няма да ме познае, мисля си. Усещам тялото си изтръпнало, безжизнено. Чудя се как ще изтърпя вечерта, а после и остатъка от живота си. Няма смисъл да си готвя вечеря и да преминавам през шарадата на изяждането й; няма защо да се опитвам да се разсея с някоя книга или телевизионна програма. Стоя в притъмняващия апартамент, загледана неопределено дълго към ветровития площад навън. Накрая разтърквам очи и се насилвам да се обърна с лице към стаята.
На масичката в хола се вижда объркана купчина неотворени писма. За да си запълня времето с нещо, ги вземам и започвам да ги сортирам на купчинки, като отделям личните на една страна, а сметките — на друга. Върху малък кафяв плик прочитам своето име. Приближавам го към очите си, гледам го изненадана. Не познавам почерка, но сърцето ми забива ускорено, докато разкъсвам тиксото, с което е залепен пликът, и кафявата хартия.
Изваждам мъничка рисунка на две детски лица и веднага разпознавам себе си и Джон. Двамата гледаме от рисунката — същите, каквито бяхме преди толкова много години. Нарисувал ме е без белег; усмихваме се. Обръщам рисунката с треперещи пръсти, за да видя дали има нещо написано на гърба. Нито дума. Но погледът ми се спира върху портрет на Джон като голям, такъв, какъвто трябва да е в момента. Очите му гледат напрегнато в моите.
Ядосана от липсата на послание, проверявам плика и откривам издутина в единия му ъгъл. Плъзвам пръсти вътре и докосвам нещо хладно и твърдо, усещам шумоленето на хартия. Изтръсквам предмета и той пада в ръката ми: камъче, увито в сгънато писмо.
„Ви, запазих го непокътнато. Това е единственото нещо, което ми е останало от теб, така че ми е трудно да се разделя с него. Но аз го направих за теб. Знам, че бяхме само деца — но за мен това няма значение. Никога не съм изпитвал същото към никого другиго. Мисълта за теб ми помага да продължа да живея. Имах намерение да тръгна за Лондон и да се опитам да те намеря. Майкъл каза, че съм глупак. Каза, че дори да те открия, ти няма да ме искаш. Разрази се едно от нашите сбивания. Само че този път нещата излязоха от контрол. Взех нож. Но ти вече знаеш останалото. Хваща ме страх, като си помисля, че може да изпитваш отвращение към мен. Няма нужда да ти обяснявам колко много съжалявам за онова, което съм направил, и колко много ми липсва Майкъл.
Сестра ти каза, че си болна — оттогава не съм спрял да се притеснявам. Искам да се грижа за теб, Виола. Ще ми позволиш ли? Никога не сме имали нужда от думи и ми отне много време, за да измисля как да изразя всичко това. Ако можех да те видя сега, щях да те взема в прегръдките си и двамата нямаше да се налага да говорим.
Знам, че не те заслужавам, Ви. Но трябваше да ти изпратя това — да видя дали все още не съм ти безразличен. Каквото и решение да вземеш, ще го уважа. Желая ти само най-доброто, само най-хубавото. Убийството на Майкъл и времето, прекарано в затвора, ме промениха. Знам кое е важно в живота. Знам какво искам. А то е да съм с теб. Ако мислиш, че можем да се видим, дори само за да си поговорим, аз съм тук и те чакам. Обичам те, Ви. Винаги съм те обичал.
Джон“
Бавно обръщам камъчето и откривам по повърхността му бледи гравирани линии. Едва различавам буквите от името си заради сълзите, които замъгляват очите ми и падат мокри и солени, по ръцете ми и по потъмняващото камъче. Загубила съм сили и не мога да стана, краката ми се подгъват. Стоварвам се на един стол. Седя в тъмната стая, притискам камъчето и писмото към гърдите си и ридая.
Той вървеше до мен в гората през един летен следобед, подритвайки с крака, без да ме поглежда. Вървях до него, стиснала камъчето. Пръстите ми потриваха пресните букви, които беше издълбал върху твърдата повърхност. Виола. Бяхме онемели от срам. Но това бе моментът, в който чувствата се надигнаха в гърлото ми, подскочиха в сърцето и в тялото ми и ме оставиха без дъх. Същите тези чувства преливат в мен и сега.