Изолта греши. През целия си живот съм смятала, че тя знае по-добре от мен, че разбира правилно нещата, че знае какво да каже. Изправям рамене, избърсвам сълзи, отмятам оплетен кичур влажна коса от лицето си. Краката ми продължават да треперят, но не мога да седя тук и да губя време. Той иска да ме види. Чака ме. Думите танцуват в главата ми, докато, залитайки, се движа из апартамента. Удрям прасеца си в едно кресло, търся си чантата. С треперещи ръце проверявам дали портмонето ми е вътре. Усещането ми за наличието на цел в живота се е върнало и аз тръгвам към масата в хола. Със завъртане на китката откъсвам листа с адреса на конюшнята от тефтера на Изолта, а също и страницата с телефонния номер на Дот.
Блъскането на вятъра по прозореца звучи като аплодисмент. Цветовете на килима и пердетата сякаш са придобили свежа дълбочина и яркост. Бях права. Всичко, което съм чувствала, е било истинско, мисля си, пъхайки ръце в ръкавите на палтото си и затваряйки вратата на апартамента зад гърба си.
44.
Бен завива по автомобилната алея пред къщата на родителите си. Вятърът, който ги блъскаше по магистралата, е тук, сред дърветата в дългата предна градина, извива и накланя клоните им. Големият стар кестен до къщата проскърцва. Голите рози се люлеят напред-назад.
Стиснали бутилка шампанско, Бен и Изолта бързо излизат от колата и притичват към входа. Мъртвите листа се въртят из въздуха, летят ниско над чакъла, струпват се покрай колоните. По пода на коридора рязко потропва чифт токчета.
— Ето ви и вас! Най-накрая. — Анита задържа вратата отворена. — Стори ми се, че чух колата. Мили боже, много е ветровито, нали? Ужасен ли беше трафикът? Елате да се присъедините към останалите. В дневната сме. Има двама души, които не познавате, останалите са обичайните присъстващи. Чичо Робин и леля Пен, семейство Гудфелоу. О, и дъщеря им. — Тя се обръща и високо прошепва: — Бедното момиче, не е наследило красотата на майка си.
Изолта прави физиономия към Бен и той свива рамене, разтваря широките си длани.
Под полилея се е събрала тълпа от хора. Мъжете са в костюми и с вратовръзки, жените — в „Лора Ашли“. Изолта, облечена в черен панталон и прозрачна блуза от шифон, изведнъж започва да се чувства провокативна и странна. Държи се за лакътя на Бен, докато я представят на усмихнати непознати.
— Казвайте ми Питър — заръчва й господин Гудфелоу, докато пронизва с поглед шифона и задържа очи върху черния й сутиен.
— Още ли работиш като фотограф? — обръща се той към Бен и прехвърля тежестта си върху петите си. — Има ли много пари в този бизнес, а? Човек би си помислил, че на тези години би трябвало да се замислиш за някоя по-стабилна работа. Не те ли привлича Ситито?
Изолта не чува отговора на приятеля си, вниманието й е привлечено от внезапен удар и шумолене по стъклото на прозореца. Вятърът се е усилил. Чуди се дали Виола е добре; когато тръгваха, й се беше сторила депресирана. Тайно поглежда към часовника си, пресмята след колко време биха могли да си тръгнат. Но първо трябва да изтърпят вечеря с четири блюда.
За свое голямо разочарование открива, че Питър Гудфелоу е настанен от дясната й страна. Дъщеря му, Шарлот, е насреща му. Пухкаво нервно момиче с широко отворени очи и коса с цвят на морков, което иска да работи в модната сфера.
— Мама мисли, че не съм достатъчно слаба — прошепва тя.
Хвърля поглед към горния край на масата, към една жена с прибрана от все още красивото й лице коса. Във въздуха се движат ръце, проблясват пръстени. Изолта забелязва, че чичо Робин я зяпа. После той наглася маншетите на сакото си от туид и преглъща.
Случва се бързо. Започва с кух разкъсващ звук, раздиране, което сякаш идва от недрата на земята и прекъсва разговорите. Изшъткване и после — оглушителен трясък и дрънчене на стъкло. Жените пищят, виното се разлива от чашите; викове, възклицания, забързано отместване на столове. Внезапен вой на вятър в стаята. Студен въздух върху кожата.
През кадифените завеси се протягат клони. Платът се разтваря, разкривайки счупените стъкла, едва крепящи се на рамката на прозореца. През дупките се провират изкривени дървени пръсти. Кестенът е паднал и е разбил с най-горните си клони прозореца на трапезарията. По мокета, сред фрагментите порцелан и късове блестящо стъкло, се пръсват есенни листа.