— Какво, никога ли не я намериха?
Изолта поклаща глава.
— Хиляда деветстотин седемдесет и втора година. Случаят беше по всички вестници. В продължение на години се появяваха съобщения, че са я виждали. Но не стигнаха до нищо.
Бен прокарва длан пред очите си, подсвирва леко. Изражението му е затворено. Изолта забелязва, че така той изглежда по-възрастен, чертите му са раздути и тежки. Чака. Пръстите й треперят и се плъзгат по коленете й. Отмества поглед настрана, не може да срещне очите на Бен.
— Значи — бавно пита той — заради това Виола…
Изолта кима. Преглъща и го поглежда. Той се мръщи, веждите му се събират над носа. Остава до нея. Краката им се докосват. Иде й да се срине, да отпусне глава в скута му, да затвори очи. Но седи вдървено, забила поглед право напред. Пред нея Анита се навежда да вдигне парче стъкло. Изолта почти не я вижда; всичките й възприятия са концентрирани върху Бен, готови да уловят всяко натягане на атмосферата или надигане на стена от отвращение, която да го отдели от нея.
— Разбирам. — Той взема ръката й в своята. — Радвам се, че ми каза.
— Наистина ли? Пръстите й лежат безжизнено в неговите. — Не си ли… отвратен?
Внезапен порив на вятъра разтърсва прозорците. Пламъците на свещите потрепват.
— И преди съм ти казвал, че можеш да споделиш всичко с мен. Обичам те. — Бен поклаща глава. — Това е парчето, което липсваше от пъзела. Сега всичко придобива смисъл, в това число отношенията между теб и Виола. — Той се привежда напред. — Мисля, че сега вече разбирам болестта на сестра ти. И майка ти…
Изолта не може да издържи погледа му. Устните й треперят, лицето й се сгърчва. Тя свежда насълзени очи към пода.
— Да — отвръща, когато успява да овладее дъха си. — Случилото се е с нас. Винаги. Лежи над всичко.
Чувствата, които е държала заключени толкова дълго време, изригват под формата на разтърсващи ридания. Главата й се замайва от облекчение.
— Ела тук. — Бен я взема в прегръдките си. — Благодаря ти, че ми се довери — казва тихо. Тя кима, неспособна да отговори. Под ризата му дочува ударите на сърцето му.
Внезапен шум. Кълбо от сажди, спуснало се по комина. Топка мръсотия и черен пушек в стаята. Пени изпищява и скача, кашляйки, на крака. Бен става да я успокои, отвежда я в другия ъгъл. Пени се потупва по бузата, вдига очи към Бен, устата й трепери. Той гледа над главата й, към Изолта, и двамата си разменят поглед, от който стомахът й се свива.
Но нещо продължава да дере. Тя спира, внезапно застанала нащрек, ослушва се. Чува дращенето на нокти по стъкло. Виола е близо. Пръсти се стягат около пръсти. Усеща сухото докосване на тънката като пергамент кожа на Виола. Изолта протяга ръка във въздуха. Нищо. Вледенява се. Прехапва устни, сърцето й бие лудо. Трябва да се прибере у дома.
Лампите примигват и отново светват, изпълват стаята с ослепителна електрическа светлина. Всички се споглеждат изненадани.
— Включих проклетия генератор — извиква Джордж от другата страна на стаята.
Светлините мигат: червени, зелени, жълти. Ръката на Джон е преметната през рамото на Виола, крепи я сигурно във вихрената панаирджийска въртележка. „Мисля, че е бил влюбен в нея“, произнася гласът на Дот; Джон и Виола си шепнат нещо по ъглите, навън, до къщичката на поровете, сами; падането на Виола от кулата, след като Джон е целунал погрешната близначка. Погрешната близначка!
През цялото време истината е била пред очите й. Просто не е можела да я види. Не е искала да я види.
Но това е единственото нещо от миналото, което може да бъде спасено, единственото добро, което може да произлезе от него: Виола и Джон.
Изолта скача на крака, избърсва лице. Трябва да се върне при сестра си. Дръпва пердето и забива поглед навън. През бледото си отражение в прозореца различава изкривената маса на колата на Бен. Три други коли са невредими, но пътят им е запречен от масивния дънер на падналия кестен. В разкъсаното небе диво се люлее луна. Листата се въртят в торнадо; пластмасови торбички и късове хартия се надигат и извиват.
Бен е зад нея, ръцете му се плъзват около кръста й.
— Няма как — казва. — Ще трябва да останем тук като всички останали. Утре ще намерим начин да се приберем у дома.
Дъхът й секва от ярост.
— Но аз забравих да кажа нещо на Виола. — Гласът й е тих и равен. Стиска ръце в юмруци.
— Какво?
Изолта поклаща глава.