— Истинска малка фурия, нали? Не се страхува да предизвика сътресения?
Изолта въздъхва.
— Наистина, Стиви, все гледаш да създаваш проблеми. Защо да се притеснявам? Тя вече каза, че страшно харесва страниците за мода.
Бен й се ухилва.
— Изолта ще я опитоми за нула време.
После вдига бутилката с вино от масата, установява, че е празна, и възкликва изненадано:
— Още една? — Вече посяга към шкафа за бутилка бургундско.
Изолта поглежда през прозореца и мигащите светлини на града. Усеща лекия дълбок резониращ звук на минаващо под земята влакче на метрото. Чува писклив вик откъм улицата. Не е сигурна дали викът е от удоволствие, или страх. Стиви говори за някаква реклама на бельо.
— Не знам защо възлагат кампанията на Джош Андерсън. Твоят бук никога не е изглеждал по-добре.
Бен се привежда напред, кимва; устните му са оцветени от виното.
— Мисля да сменя агента си. Аманда допусна твърде много грешки. Загубила е позициите си в Ню Йорк.
Изолта усеща болки в гърба. Прекарала е целия ден на крак. Поглъща последната си хапка и оставя чинията на гранитния плот. Мъжете не забелязват кога се е измъкнала. Заключена в кънтящото пространство на облицованата с бели плочки баня на Бен, тя сваля грима си. По памучните тампони остават черно-червени следи.
Трепери в огромното легло на Бен. Облякла е една от неговите тениски, но това не помага. Лежи, без да помръдва, за да избегне допира до ледения чаршаф. Чува гласа на Бен, размазания звук на сипещите се от устата му думи, после краткия твърд смях на Стиви. Обгръща тялото си с ръце, опитва се да се стопли и да не се самосъжалява. Вече е преминала точката на гнева. Разнася се звън от удар на чаша в чаша. Ще минат часове, докато Бен дойде в леглото.
Мисли за Виола, сама в болничното легло. Какво ли чува? Изолта си представя скрибуцащи стъпки на сестри, движение на апаратура, влажна кашлица, повръщане и мрънкане на пациенти. Звуци, които не спират цяла нощ. Това ще я подлуди. Но тя не знае колко точно от всичко това възприема Виола. Подобно на гмуркач, сестра й се носи далеч от повърхността, в някакво мътно въображаемо място. Разбира се, Изолта знае какво прави Виола. Тя бяга от миналото им, крие се от вината, от спомените.
Виола угасва малко по малко. Ще успее, когато изчезне напълно.
— Остани с мен — прошепва Изолта в тъмнината. — Не мога да го направя сама. Виола, не си отивай. Имам нужда от теб. Знаеш го.
Изолта свива пръсти в юмруци, ноктите се забиват в дланите й. Защо не беше толкова просто колкото физическото оцеляване? Защо не можеше да възпре Виола с докосване, да я изведе обратно на безопасно място?
Обръща се в леглото, притиска лице към възглавницата, опитвайки се да заглуши звуците откъм кухнята: дрънченето на стъкло, неопределени отрязъци от разговор, дразнещи смехове. Без да иска, си представя ръката на майка си, обгърнала чаша вино: и другите чаши, изпити насаме до кухненската маса през нощта, когато двете с Виола вече си бяха легнали. Тъмни бутилки, наредени в редица на сутринта, празни, със зелени устни.
— Елате и ми дайте прегръдка — викаше Роуз, все още в кревата, въпреки че беше почти време за обяд. Зачервените ръбове на клепачите й. Изолта винаги се забавяше, оставяше Виола първа да се покатери върху намачканите чаршафи и да вкуси киселия дъх на майка им.
Невинаги беше така. Когато за пръв път се бяха преместили в гората, Роуз не пиеше и много често ставаше преди тях, слизаше долу да приготви овесена каша.
— Това е нашето ново начало, ангелчета — пропяваше тя. — Нали е вълнуващо! Само ние трите. Без неспирното ръмене в Уелс и без егоистични мъже.
Тананикайки, тя изнасяше прането в градината; пръстите й не трепваха, когато защипваше чорапи и потници на простора — разветите от вятъра дрехи бяха като осезаемо обещание, че всичко може да бъде изпрано.
Една сутрин, когато въздухът беше наситен с насъбираща се енергия, Роуз стоеше боса навън и простираше прането. Внезапна сянка закри слънцето и небето бе раздрано от звук, наподобяващ разцепване на дърво от брадва. Изля се страшен порой. Роуз изпусна прането и им извика през дъжда:
— Вижте! — Тя протегна ръце и отметна глава назад. — Елате и го почувствайте. Прекрасно е! Такъв прекрасен дъжд!
Гонеха се из прогизналата поляна без обувки, по чорапи. Косата им лепнеше по кожата, водата изпълваше очите и устата им. Роуз ги хвана за ръцете и затанцува с тях, пееше и подскачаше. Краката им бяха опръскани с кал, сърцата им — див гръмотевичен тътен. И се смееха; не можеха да спрат. Лицата и гърдите ги заболяха от смях.