В кухнята майка им ги привлече към себе си във влажна прегръдка и им прошепна, докато водата капеше от дрехите им:
— Мои скъпи момиченца. Ще бъдем добре, нали?
От едната си страна Изолта почувства хладната кожа на майка си, ключиците й, извити като на птица, която не може да лети, а от другата — Виола, безплътна, като собственото отражение на Изолта. В онзи момент тя се уплаши, че техният кръг от трима души е твърде крехък. Тъмната уста на гората и влажният език на дъжда щяха да ги погълнат. Потръпна при тази мисъл.
Роуз прогони буреносната тъмнина. Купчина шилинги очакваха да бъдат пуснати в електромера. Макар че беше сутрин, тя цъкна лампите в кухнята и включи електрическата печка, за да изсуши дрехите им; трите реотана светеха в оранжево. Въздухът се изпълни с миризмата на влажен горещ памук. От радиото се носеше „Ето, идва слънцето“ и майка им усили звука и запя, застанала до печката, заета с приготвянето на горещ шоколад. Изолта извади консервната кутия с карамеления сироп, който прибавяха към овесената каша, потопи пръсти вътре и ги засмука, а по брадичката й се плъзнаха лепкави сладки следи. Виола седеше на пода и смъкваше калните си чорапи. Дъждът валеше отвън, замъгляваше кухненските прозорци, котката се умилкваше около краката на майка им в очакване на порция мляко.
Мои скъпи момиченца.
5.
Люк и Аби пристигнаха от Уелс с лилава каравана, украсена със звезди, луни и цветя. Боята беше напукана и се лющеше около венчелистчетата, а от върховете на звездите се стичаха струйки боя. Паркираха до веспата с яйцевиден кош на мама.
Аби падна от караваната право в прегръдката на мама. Двете стояха на пясъчната пътека, увили ръце една около друга, а Люк, кокалест мъж, подстриган на паница, се прозина, почеса се по корема и се протегна, изкарвайки на показ тъмните петна под мишниците на ризата си. Люк, изглежда, не възразяваше, че мама и Аби разиграват такъв спектакъл. Той разсеяно ни се усмихна и изпука дългите си пръсти един по един.
— О, прекрасно е, че те виждам. Липсваше ми! — въздъхна мама.
Едва предния ден ни беше казала, че една от причините, поради които сме напуснали комуната, била, че никой от онази сбирщина нямал добри маниери или наистина щедър дух. И въпреки това сега ги беше поканила у нас и се държеше така, сякаш бяха отдавна изгубени роднини. Тези двамата носеха мириса на комуната след себе си. Носовете ни разпознаха влагата, преварения ориз, аромата на пачули и сандалово дърво — тази лепкава миризма, която пропиваше във всичките ни вещи, дори в косите ни. Харесваше ни да живеем, без да се съобразяваме с правилата на други хора, с непрекъснатите им кавги, разпадащи се дрехи и кални обувки; да не ни се налага да делим всичко с всички. Харесваше ни да не наричаме мама „Роуз“. Но най-много ни харесваше, че беше само наша.
— Ще спите в къщата — каза им мама, — имаме свободна стая.
Беше я чистила цялата сутрин, привързала косата си с шал; избърса праха, дори мина с древната прахосмукачка наоколо, рискувайки да я удари токът от разхлопания бутон за пускане. Беше сложила нова крушка в лампата с конопен абажур и закачила парцалено килимче пред мокрото петно на стената. Но Люк и Аби отвърнаха, че не искат да създават притеснения на никого, и по-късно вечерта се оттеглиха във вана си и се затвориха в него.
На следващата сутрин прозорците им бяха замъглени от конденз. Двойката се появи боса и вмирисана на мухъл. Аби и мама седнаха край кухненската маса, сипаха си чай и заговориха с приглушени гласове. Не ни обръщаха внимание.
— Клюките са толкова вкусни — кимна Люк по посока на двете жени и ни намигна. — Вижте как на тези двете им харесва да ги преглъщат. — И той се ухили, без да мръдва от една табуретка край печката на дърва, с китара в скута и пръсти, стискащи чаша кафе. Пъхна ръчно свита цигара между устните си и дълбоко всмука от нея; очите му гледаха лениво като на някой котарак. Беше вдигнал крак на един стол и аз забелязах, че подметките му са сиви, а ноктите на пръстите му — дебели, жълти и извити. Бързо отместих поглед встрани.
Аби отметна боядисаната си с къна плитка над рамото. Тя увисна като проскубана опашка на гърба й. Прииска ми се да я дръпна рязко.
— Млъквай, Люк, просто наваксваме. Не сме се виждали от цяла вечност. — Аби му се нацупи като бебе. — Само защото си емоционален инвалид и не можеш да разкриеш вътрешния си „аз“. — Тя разпери ръце и закри устата си с тях, докато се смееше. Имаше висок и скърцащ смях. Смееше се много.
— Има нужда от смазване — прошепна ми Изи, като бутна намръщено стола си назад.
Жените режеха гъби и патладжан за лазаня.