— Наистина ти харесва тук, а? — Аби нави ръкави нагоре, разкривайки пълните си ръце и малка татуирана пеперуда на китката.
— Господи, чувствам се толкова свободна. Някак освободена, разбираш ли? — високо въздъхна мама, размахвайки ръце. — Сърните идват в градината ни. Отглеждам свои собствени зеленчуци. Вземам собствените си решения. Не ми се налага да се занимавам със скапана политика. — Сложи длан върху стомаха си и го потупа. — Дълбоко в себе си знам, че съм постъпила правилно.
Мама хвърли поглед към нас, сякаш току-що ни забелязваше.
— О, ето къде сте били. Закусете нещо. В буркана има мюсли — каза тя.
Люк отметна глава назад и започна да прави кръгчета от цигарения дим. Гледахме го, неволно впечатлени от носещите се във въздуха преливащи един в друг дискове.
Аби остави ножа, надвеси се над Люк и стисна цигарата с изцапаните си от гъбите пръсти.
— Дай да си дръпнем, мили.
Тя го целуна, преди да пъхне цигарата в устата си. Устните им възпроизведоха силен звук. Видях езика на Аби, края на цигарата, кафяв и размекнат от слюнката на Люк. После мама я взе и на свой ред също я пъхна в устата си. Все едно споделяше слюнката им, целувката им. Догади ми се дотолкова, че се отказах от закуската си. Мисълта за езиците им беше дори по-противна от малките бели червейчета, които понякога откривахме на дъното на буркана с мюсли.
Мама също издуха едно кръгче дим. Люк я гледаше, димът продължаваше да струи от двете страни на устата му. Тънките му пръсти задърпаха струните на китарата.
— „О, бейби, бейби, какъв див свят…“ — Протяжният му глас се издигна, треперещ като птица. Изолта ме срита под масата, кимна с глава към вратата. Щом се озовахме навън, вдъхнахме дълбоко от свежия въздух и изпръхтяхме от смях. Изи вдигна глава и зави като вълк, думите на песента зазвучаха като дълго провлечено стържене:
— „Бейби, ооооооу, какъв оууууу див свят!“
— Шшшт. — Сръгах я, поглеждайки назад.
Отворихме вратата на караваната; на едната стена бяха разположени пейка, малка маса и миниатюрна мивка. На пода се виждаше куп смачкани дрехи. Един опънат кожух разкриваше вътрешността си: бозава козина, втвърдена от мръсотия. Подушихме наоколо. Въздухът беше тежък, пропит с миризма на мухъл, подсладен с ужасната воня на сандалово дърво. Около пластмасовите рамки на прозорците пълзяха ронещите се пипала на плесента. Над главите ни висеше платформа с матрак; едва виждахме крайчеца на навит на руло спален чувал.
— Ето къде правят секс — обяви Изолта.
— Прекалено са стари за секс — дръпнах я за ръкава. — Хайде. Да вървим, бейби.
Не ни отне много време да стигнем с колелетата до плевните в края на блатото. Докато карахме през фермата, до слуха ни долиташе шумът от удрянето на дърво в дърво. Момчетата се дуелираха с дълги пръчки. Прицелваха се, сякаш държаха саби, нападаха и замахваха. Пръчките свистяха из въздуха. Пляс! Дървото влезе в контакт с ръката на Джон. Той изохка и тежко стовари оръжието си върху рамото на Майкъл.
Изи и аз захвърлихме колелетата и седнахме на ниската стена, ограждаща фермата, за да гледаме. Момчетата не дадоха знак, че ни познават, и продължиха боя със саби. Изглежда, бяха почнали преди доста време. Лицата им бяха зачервени и влажни, кичурите коса лепнеха по кожата им. Двамата налитаха един към друг, стъпалата им се плъзгаха и отстъпваха напред-назад през черната пръст и парчета слама. Докато ги гледах, отбелязах наум, че Майкъл е малко по-висок и по-тежък. Около него се носеше друг вид енергия, която превръщаше косата му в див ореол. Биеше се с агресия, ударите му бяха заредени с повече тежест. Но Джон имаше бързи крака. Отбягваше ударите и танцуваше като боксьор.
Денят беше безоблачно син, свеж от соления вятър, долитащ откъм морето. Треперехме, свити в анораците си, пъхнали ръце дълбоко в джобовете, и чакахме. Откъм една купчина се разнасяше миризма на животинска тор. Над нея се виеше лек облак пара. Забелязах, че сивата сянка покрай удареното око на Джон не е изчезнала и че обувките му се бяха развързали. Гледах разтревожено как хлопат около стъпалата му; знаех, че в един момент ще се спъне в тях и ще полети към земята.
В двора влезе трактор с полепнали буци кал по големите гуми. Мъжът в кабината отвори вратата и се надвеси навън.
— Хей, вие, разкарайте се!
Джон и Майкъл спряха, дишайки тежко, отпуснаха пръчките встрани. Погледнаха нагоре към мъжа, а Майкъл вирна брадичка и му показа среден пръст.
— Можеш ли да ни накараш?
Отблъснахме се от стената и хукнахме след момчетата, които летяха като стрели по баира към реката. Изостанах, докато се промъквахме под една ограда от бодлива тел и преодолявахме поляна с крави. Дробовете ми свистяха; полето ставаше все по-стръмно. Изглежда, губех контрол над стъпалата си, спъвах се в туфи гъста трева, уцелих едно кравешко лайно точно по средата. Не смеех да погледна назад. Бях сигурна, че фермерът ни преследва. Страхът изпълни устата ми с истеричен смях.