Прибрахме колелетата си от копривата зад фермата, където ги бяхме оставили.
— Елате у нас — поканиха ни момчетата. — Мама ще ни сготви нещо.
Нямаше как да отхвърлим подобно предложение — със или без лазаня.
Новите ни приятели живееха в края на едно поле, в къща близнак, разположена в редица подобни постройки по протежението на тясно кално шосе. Идентичните домове бяха от червени тухли с покриви от каменни плочи; всяка имаше зелена врата и три прозореца. Чувството за еднаквост на боядисаните в бяло прозорци се подсилваше от тюлените завеси; равните квадратни градинки бяха пълни с глинени гномчета, покритите с чакъл пътеки — обточени с цветни лехи. В някои от градините се виждаха зеленчукови лехи, в които растяха буйни, гъсти, зелени, виещи се филизи. Късчета сребристо фолио се вееха на вятъра и държаха птиците настрани. До градинските порти бяха поставени щайги с продукти: връзки моркови и торби с картофи; цените бяха изписани с тебешир върху квадратни картончета — три пенса за връзка. До щайгите стояха кутии, в които на доверие се пускаха парите.
Къщата на Джон и Майкъл се открояваше от останалите. Боята от рамките на прозорците се лющеше и висеше на парцали подобно на прекомерно големи люспи пърхот. Цялото място беше почти скрито зад разнебитената барака в предния двор и купчините стари автомобилни части, стар мотопед, нахвърляни гуми и ръждясал трактор, стоварени насред мръсотията. Кучешката колиба до грубата входна врата беше препълнена с ръждясали туби за бензин.
Последвахме момчетата вътре, долавяйки миризмата на пържено. Някаква тийнейджърка с къдрав бял облак коса лежеше опъната върху дивана пред голям телевизор. Дъвката между зъбите й пропукваше на езика й, подобно на циреи, изникваха розови балони.
Зяпнах към примигващия екран, върху който се виждаше мускулест полугол мъж с препаска около слабините. Мъжът метна шимпанзе на широките си рамене и се улови с ръка за една лиана. Зад него се насъбра цяла орда скандиращи туземци. Ние нямахме телевизор. Майка ни нямаше доверие на телевизията.
— Мама е в кухнята — каза русото момиче, без да отмества очи от екрана. — Загазили сте.
— Това е Джуди. Голяма крава е — изрече Майкъл високо. Джуди продължи да дъвче, вглъбена във филма. Трябва да беше някъде около четиринайсет-петнайсетгодишна. Но ние веднага разбрахме, че възрастовата граница между нас се разширяваше и увеличаваше поради великолепното богатство от знания, с които се отличаваше една подрастваща девойка и тайните й, за които можехме само да гадаем.
Отвътре къщата им не беше по-малка от нашата, но изглеждаше по-тясна, тъй като беше претъпкана с предмети и мебели. Исках да разгледам порцелановите котки и приличащите на херувимчета деца, понесли кошници с плодове. Пръстите ме сърбяха да ги докосна. От съседната стая долетя женски глас. Оранжевият мокет пламтеше на пода и пропука под краката ни, когато момчетата ни изтикаха пред себе си.
До кухненската печка стоеше ниска пълна жена; тиганът със сгорещено олио вреше и пръскаше. Жената потопи вътре метален черпак и извади купчинка лъскави картофи. В другата си ръка държеше цигара. Когато ни чу, се обърна, устата й зина, сякаш готова да каже нещо. Но когато ни видя, замръзна на място с черпак с пържени картофи в едната ръка, с цигара в другата и с увиснало чене.
— И кои са те? — попита накрая тя.
Джон ме смушка с пръст в кръста.
— Изи и Виола. Искат обяд.
Майка им ни направи сандвичи с пържени картофи и филийки бял хляб, намазани с маргарин и кетчуп. Ядохме, седнали около евтината маса, клатехме крака, а до лактите ни вдигаха пара чашите с горещ сладък чай. Майката на близнаците не спираше да ни задава въпроси. Изглежда, нямаше нищо против, че й отговаряхме с пълна уста. Наричаше и двете ни „скъпа“. Момчетата не й обръщаха внимание, ядяха бързо, като с две ръце тъпчеха хляба в уста. Вече можехме да преглътнем телевизора в другата стая, ехтящия вик на Тарзан и лъвския рев. Сандвичът беше вкусен и мазен. Чудех се дали после ще ни позволят да отидем да поседим с русата сестра и да погледаме телевизия. Отпих от чая, пръстите ми оставиха мазни петна по дръжката на чашата.
— Никога не са водили момичета у дома — каза ни майката на момчетата. — Какво остава близначки. Надявам се, че се отнасят добре с вас. — Вниманието й се насочи към синовете й и тя потърка брадичка с накичените си със златни пръстени пръсти. — Да се държите както трябва, че не знам!
Джон отпи от чая си и силно ме ритна под масата.
— Ъхъ. — Той бутна чинията си настрани. На дъното й проблесна червена ивица кетчуп. Той потопи пръст в нея, завъртя го хубавичко, пъхна го в устата си и ми намигна.