Изолта не се страхуваше. Искаше да задържи момента: миризмата на коня, топлината му върху кожата си; тежестта на дъха на Виола върху рамото си; провлечената плъзгаща се стъпка на момчетата; равномерното потракване на копитата. Всичко беше свързано. Нищо извън него нямаше значение. Искаше й се вечно да се движи по този начин. Но губеше мига още докато се докосваше до красотата му.
Излязоха от гората и стигнаха до равни ниви, рехава трева и пасящи овце. На асфалта неподкованите копита на коня не вдигаха почти никакъв шум. Наоколо кръжаха чайки, в устата си Изолта усещаше солен щипещ вкус. От височината, на която седеше, можеше да надзърне над морската стена, да види белите гребени на прииждащите вълни. Отзад приближи самотна кола, син форд кортина, шофьорът смени скоростта с металическо стържене. Заобиколи ги отдалеч и отпраши с пълна скорост в далечината. Конят размърда едното си ухо и продължи хода си.
Тъй като бяха избягали от училище, не смееха да отидат до фермата, не можеха да рискуват да се обясняват на възрастните. Спряха с коня при първата нива. Виола и Изолта наполовина паднаха, наполовина се плъзнаха от гърба на жребеца и се приземиха тежко. Момчетата затвориха портата зад животното, спуснаха резето. Останалите коне изцвилиха към новодошлия. Той мързеливо навлезе във високата трева, сякаш в море, опашката му оставяше следа сред големите бледи листа.
По-късно Изолта продължаваше да усеща мириса му по ръцете си. По кожата на дланите й бяха полепнали пот и мръсотия. Тя разтърка ръце и изтърси образувалите се малки черни кравайчета кир, сякаш разкъсваше гума между пръстите си.
— Завърши ли материала?
Изолта подскача. Сам я гледа с присвити очи, между пръстите й гори цигара.
— Почти — лъже Изолта. — Ще го оставя на бюрото ти.
— Между другото — небрежно подхвърля Сам, обгърната от облак цигарен дим, — някой спомена, че сестра ти била анорексичка. Знаеш, че отразяваме тази тема. Да кажа ли на дописничката ни да се свърже с теб? Може да й потрябват някакви мнения.
Дъхът на Изолта секва. Дробовете й се изпълват с дим. Мисли си, че се задушава. Ще й се да отвърне: „Знаеш ли какво поиска от мен току-що? Разбираш ли, че сестра ми се самоубива?“ Тя се потърква по носа.
Изолта вижда Джейсън, артистичния директор, на отсрещното бюро — разглежда снимките, които тя и Бен бяха направили онзи ден. Дрехи шумолят и плуват в брилянтни цветове. Русото момиче се обръща и навежда, кожа и кости върху хартиения фон.
— Добре — кимва Изолта. — Да, предполагам.
Снимката на коня лежи върху статията й. Тя я взема и я забожда обратно върху дъската, сяда и пъхва нов лист в пишещата машина. Напечатва три реда, после спира, зареяла поглед в пространството. Не може да отговори на обаждането. Няма да говори с дописничката. Трябваше да откаже.
Изолта знае как ще изглежда материалът за анорексията. Ще има реални снимки на момичета: шокиращи черно-бели образи с крещящо червен надпис отгоре. Ще има ребра, изпъкнали хълбоци, изпити като черепи лица, направили гримаса за пред камерата.
Преди години хората можеха да прочетат във вестниците за Изолта, Виола и Роуз. Историята им се обсъждаше на закуска; приписваше се вина, вземаха се страни. Изолта се чуди колко ли хора са яли риба с пържени картофи върху тяхната история, колко са лъскали обувките си на гърба й.
Историята се разнищваше в продължение на седмици. В началото беше по всички първи страници, но постепенно хвана мухъл и се оттегли по-назад. Коментираха я и във вечерните новини; но телевизионните канали скоро я зарязаха, за да се прехвърлят на по-нови престъпления и по-свежи трагедии. Изчезна напълно, когато излезе новината, че в чилийската самолетна катастрофа има оцелели, и изтощените им изпити лица се появиха на първа страница.
Роуз проспа целия ден, като някой болник, устата й зееше отворена. Край леглото се търкаляха празна бутилка и кутийка сънотворни. Изолта беше започнала да брои таблетките и да крие допълнителните опаковки. Виола беше изпаднала в летаргия, с отвесни гънки покрай устата, с очи, втренчени в пространството. Вече беше почнала да побутва храната си из чинията, да не яде почти нищо. Но Изолта продължи както преди: ставаше сутрин, дишаше и издишваше, готвеше, ядеше, хранеше котката. Все още имаше планове и амбиции. Не искаше да търси забрава в дъното на бутилката или да спре да живее. Това правеше ли я лош човек? Правеше ли я безсърдечна?
Издърпва листа от пишещата машина със скърцащ звук и го смачква на топка, която запраща към кошчето. Пропуска и боклукът пада върху зеления мокет.
— Хей — Джейсън се навежда и го вдига, — нямаш шансове за олимпийския отбор.