Изолта накланя глава, усмихва се пресилено.
— Нямам.
— Просто хвърли един поглед на снимките. — Джейсън приближава до бюрото й. — Добри са.
Той кимва по посока на Сам.
— Не й обръщай внимание. Просто се опитва да остави следа.
Изолта изкривява лице.
— Като че ли не ме харесва.
Слага нов лист в машината и набира номера, който Бен й е оставил за спешни случаи. Просто има нужда да чуе гласа му за няколко секунди. Той ще й помогне да запази равновесие. Мисли си за снощната му реакция. Беше изплувала от кошмара в неговите ръце, все още със солена вода в устата, с майка си, изплъзваща се между пръстите й. Сънят беше отпушил скръбта в нея, бе изтеглил нежелани чувства на повърхността подобно на гниещи боклуци при наводнение. Никога преди не беше говорила на някого за майка си. Струваше й се невъзможно да изговори думите на глас. Отново копнее за това усещане на близост, на доверие. Нуждае се от него сега.
Телефонът звъни. Спомня си, че Бен работи по рекламна кампания. Извън града, в някакво имение. Слушалката вдига друг човек, после се възцарява продължително мълчание, през което се чува празно пукане, преди гласът на Бен да долети по линията. Шум в далечината. Моментът не е подходящ.
— Какво има, Изи? Извинявай. — Приглушено тупване, сякаш е изпуснал нещо. — Не успях да чуя добре. Какво искаше?
Някакво момиче го пита нещо. Изолта не може да различи думите, долавя само тона на гласа й. Бен сигурно е извърнал глава встрани от слушалката или я е закрил с длан. Едва чува отговора му. После гласът му отново се връща, звучи задъхано.
— Слушай, ако не е важно, ще вървя, става ли? Не искам да ядосвам клиента.
Тя затваря. Отпуска глава върху ръцете си. Не знае какво е искала да го пита или да му каже. Просто усещане за необходимост. Дори да можеше да го изрази с думи, той нямаше да успее да я чуе. Не и по време на работа. Но кошмарът й беше разбунил ехо от миналото. Изпитото лице на Виола изплува върху страницата и кара пръстите на Изолта да препускат по клавишите. Мислите за десените на сезона избледняват, до слуха й долита отдавнашен звук от капеща в кофа дъждовна вода.
Водата капе през тавана на стаята им. Процежда се покрай лампата, разпростира се като сянка и пада в една купа, която Изолта е поставила отдолу. Мирише на мухъл и влажно дърво.
Валеше от дни. Внезапно засилилите се струи шумно плющяха по прозорците. Поляната зад градината прилича на река, течението влачи камъчетата, пясъкът е потъмнял и прогизнал. Навсякъде е осеяно с локви. Никой не идва.
Майка им е в леглото, с лице, обърнато към стената.
Изолта е отворила консерва печен боб, изсипва я до последното зърно в една купа и пъха лъжица в студената каша. Порязала е пръста си на ръба на кутията. Засмуква щипещата рана, езикът й изтрива кръвта.
— Мамо? — влиза тя при Роуз и й предлага купата. — Ето. За теб е.
Купчината завивки не помръдва. Разпръсната по възглавницата, косата на майка й виси безжизнена и рошава. Някои дни Роуз сяда с див поглед в леглото, разтваря широко ръце към тях и вика:
— Елате и ме прегърнете. — Притиска ги силно към себе си. — Скъпите ми момиченца.
Усещането е различно от обичайните й топли мечешки прегръдки; по-скоро прилича на душене. Потупва лицата им с треперещи пръсти и не спира да им повтаря:
— Знам, че не го мислехте сериозно. Знам.
Други дни, както днес, тя гледа през тях, сякаш ги няма.
Момичетата бяха забравили за козите. Бедната Тес и Батшиба. Изолта е ужасена от празнините в паметта си; но е толкова трудно да се мисли за всичко. Козите сигурно умират от глад, тревожи се тя, завързани са на същото място с вече опасана трева. Хуква при тях с парче хляб в джоба си, вика ги. Но те са изчезнали. Трябва да са се изплъзнали от каишките, мисли си; но на прогизналата трева няма никакви каишки и въжета. От мократа земя стърчат единствено изтеглените под ъгъл метални клинове и купчини изпражнения.
Когато поема с викове сред дърветата, чува шмугващите се под папратта зайци и пърхането на птичи крила. От сенките не се появяват никакви блеещи кози. И изведнъж осъзнава, че самата гора я гледа; че там, навън, я чака притаено някакво зло. Тъмнината се премества, разраства се, протяга дългите си ръце към нея. Уплашена, тя се обръща и хуква обратно към къщата, сърцето й бие лудо, краката й се подхлъзват, дрехите й се закачат в къпинака. Когато влиза в градината, малко забавя бяг, опитва се да успокои тежкото си дишане. Не иска да изплаши Виола. Достатъчно е, че трябва да й каже за козите.