— Може би бракониерът ги е откраднал? — Долната устна на Виола трепери.
Никоя от двете не иска да спомене името на Черния демон.
8.
Жената на отсрещното легло високо тананика. Пръстите й движат пластмасовите куки в ръцете й. Продължава да плете червената прежда. Истинско чудовище от изпуснати бримки: дебела вълнена змия, безформена и безсмислена. Бързо извръщам очи, когато погледът на болната се вдига нагоре.
Ако лежа с наполовина притворени като на крокодил очи, я виждам как жестикулира и шепне на сенките край леглото си. Води дълги разговори с въображаеми приятели. Днес поне кльощавите й крака са под завивките, посивяващият й пубис е скрит от поглед, тъмните провиснали гънки на лабията й — покрити. Достойнството й се е възвърнало до известна степен.
Оставям главата си да падне обратно върху възглавницата. Очакването на забвението е нещо хубаво. Защото винаги има шанс Джон да се появи отново на своето колело, очаквайки ме в края на гората, ухилен, с отразена слънчева светлина в косата и аромат на мъх по кожата. Залитам към вероятността да загубя настоящето. Светлините над затворените ми клепачи се размазват и трептят.
Намирахме се по средата на пътя, водещ към къщата ни, когато видяхме непознатия — плешив, с тежки рамена — да излиза от нас. Качи се в бял ван, паркиран отстрани на поляната, и бавно отмина, заобикаляйки дупките. Забихме погледи в прозореца. Лицето на мъжа приличаше на картоф, беше с тънки, свити в права черта устни. Не погледна към нас.
Остатъка от пътя изминахме тичешком. Чорапите ни се свлякоха около глезените, ученическите раници ни удряха по гърбовете. Един бърз поглед ни успокои — Тес и Батшиба бяха вързани на безопасно място в горния край на градината; бяха навели глави надолу и пасяха високата трева.
Завихме към бараката, където държахме козлето. Беше ни станало навик да го посещаваме веднага, щом се приберем от училище, и да го оставяме да ни смуче пръстите. Харесваше му да го чешем по ушите и да го целуваме. Аби стоеше на кухненската врата и бършеше ръце в една кърпа.
— Хей, момичета! — извика тя. Когато се обърнахме, тя нежно и подмамващо добави: — Елате насам, влезте. Направих ви торта.
Беше облегната на рамката на вратата и усмихнато ни канеше. Плитката й се виеше по рамото й подобно на змия. Напомни ми на ловеца на деца от „Чити-чити-бенг-бенг“.
Изи първа стигна до вратата. Завъртя топката на бравата. Затаихме дъх от изненада: майка ни беше вкъщи. Изглеждаше бледа. Разпери ръце, препречвайки пътя ни, и измъчено се усмихна.
— Не можете да влезете — каза ни тя. — Трябва да ви кажа нещо.
Изи тихо изохка, сякаш е видяла нещо ужасно. Аз също се опитах да надникна, но мама ни изгони, като ни поведе пред себе си към кухнята, където ни чакаше Аби с тортата. Гостенката ни взе нож и го заби в блата, наряза го на парчета.
— Какво ще кажете за чаша мляко в добавка? — попита тя.
Мама стоеше с гръб към нас и се опитваше да измъкне корковата тапа на бутилка вино. Сипа си една чаша и отпи голяма глътка.
— То не се мъчи — каза тя, като се обърна. — Господин Гиб е касапин. Знае какво прави. И аз бях там. Не се отделих от него…
— Не! — изкрещя Изи. — Убийца! — Вдигна ръце, сякаш да удари мама, но вместо това зарови лице в шепите си. — Мразя те — прошепна разпалено тя, — мразя те. Мразя те. И никога няма да ти простя.
Изи се обърна към мен, очите й светеха от сълзи и гняв, молеше ме мълчаливо, посегна да ме хване за ръката. Не можах да помръдна. Поклатих глава и погледнах към пода. Представих си пръстите си в розовата устица на козлето, грапавината на езика му.
— Вижте — затрепери гласът на мама, — опитах се да ви обясня, но вие не пожелахте да ме изслушате. — Протегна ръка към мен. — Виола, знаеш, че сами се изхранваме, нали така? Разбираш ли?
Продължавах да гледам към пода. Бях като вдървена.
— О, за бога! — уморено възкликна тя. — Това не е някаква проклета шега. Не си играем игрички.
Аби се размърда в ъгъла на стаята, гледаше ни и все така стискаше кърпата в ръцете си. Парчетата торта стояха недокоснати в чиниите. Аби прехапа устни, вероятно се разкъсваше пред дилемата коя от двете ни да прегърне или потупа успокоително по гърба. Люк, опънат върху дивана, изглежда, не беше трогнат от драмата.
— Да — промърмори лениво той, — това е тежък урок — помръдна искрено с пръстите на краката си, — но естественият цикъл на живота е такъв. А природата е жестока, братче. Животът е жесток.
Втренчихме погледи в него.
— Не те харесваме — произнесе Изи.
Аби измяука разстроено и закри устата си с длани. Карираната кърпа падна на пода.