Не докоснахме тортата й, макар че беше шоколадова.
По циментовия под в бараката намерихме тъмни петна. В ъгъла стоеше кофа, в която стояха ушите и краката на козлето. Копитцата му бяха бледи като бебешки нокти. Ушите му — мънички и идеално оформени, поръбени с мека бяла козина. Кръвта беше кафява и съсирена около отрязаните места.
На следващия ден мама го сготви. Това трябваше да е прощалната вечеря за Аби и Люк, преди двамата да потеглят обратно към Уелс. Истината е, че ни беше предупредила. Сетих се как, когато измисляхме име за козлето — бяхме предложили Снежко или Сребърната сянка, — мама беше поклатила глава и ни беше казала:
— Кръстете го Неделен обяд.
Не вярвахме, че говори сериозно. Но Майкъл през цялото време беше прав.
Не плакахме. Беше твърде ужасно, за да плачем. В душите ни заседна тежест. Някакво мрачно отчаяние. Нарцисите бяха поникнали, цветовете на природата се връщаха жълти и яркозелени. Но зад прелестната повърхност се криеше нещо тъмно и зловещо. Усещахме се наранени от него. Увити в палта и шалове, излязохме от градината и легнахме в гъстия папрат в края на гората. Нямахме енергия да отидем по-навътре; но не можехме да останем в къщата. Под телата ни пълзяха насекоми, следваха невидима пътека, понесли парченца листа и кора.
Когато подадох глава над папратта, видях, че прозорците на кухнята са замъглени от готвенето. Мама беше вътре, вареше козя яхния с кайсии и бадеми, косата й беше прибрана в рошав кок. Представих си няколко изплъзнали се кичура, залепнали за врата й, червенината по бузите й, докато кълцаше продуктите и разбъркваше яхнията. Откъм къщата се носеше сладък аромат на месо. Бяхме гладни и премръзнали в нашето леговище. Люк свиреше на китара. Някой беше запалил свещи и златистата им светлина трепкаше зад прозорците. Зъзнехме в палтата си, стомасите ни къркореха. Цял ден не бяхме слагали хапка в уста. Гората зад нас събираше сини сенки, вплиташе нощта в клоните и дънерите. Притиснахме се още по-плътно една към друга. Земята беше влажна. Чувствах как влагата се пропива през дрехите ми.
— Поне не го докопа Черния демон — казах аз, притискайки длан към корема си, за да приспя глада.
— Но ако го беше докопал — отвърна Изи, — сега мама нямаше да е убийца.
Щом се сетихме за Черния демон, усетихме движение на лапи по нападалите борови иглички. Тихото му пъхтене. Представях си го като кръстоска между пантера и елзасец. С източени крайници и мускули, играещи под черна като катран козина. Очите му сигурно щяха да са като сяра, съскащо отровно жълто. Очи на дух.
Здрачът се спусна студен над нас и полепна по кожата ни. Очертанията на предметите се размазаха и затрептяха. Дърветата, небето и тревата засияха с млечно сияние и изгубиха яснотата на силуетите си. Дори Изи, намираща се на сантиметри от лицето ми, започна да се размазва и избледнява. Празнотата ни поглъщаше. Имах усещането, че светът е пропаднал. Представих си, че дърветата са се изтръгнали от корен и са полетели с плъзгане по мъха, оставяйки следа с клоните си, а папратта шумоли под тях. Наоколо чух шепота на диви създания. Знаех, че Изолта също осъзнава липсата на всичко. Мълчахме. Почувствах как сестра ми взема ръката ми в своята и се вкопчих в топлината на кожата й, във формата, която костите приемаха под плътта й. Пръсти, които познавах така добре, както своите. Фактът, че съществува, ме поддържаше. Присвих очи и различих формата на дънерите, очертанията на листата папрат, силуета на Изолта. Светът нахлуваше обратно при нас.
Мама излезе в нощта и започна да вика силно, като се препъваше из градината. Беше пияна.
— Момичета, прибирайте се вътре! Стига вече! Влизайте!
Аби и Люк се присъединиха към нея.
— Изолта! Виола!
Имената ни кънтяха из гората, летяха към небето. Чувахме ги как се заплитат в клоните и падат върху пръста, заглушени и мъртви като простреляни птици.
— Вижте, за бога — писна ми вече! — Гласът на мама изтъня в писклив вой. — Мислите ли, че на мен ми хареса да ям от проклетото животно? Но трябваше да се направи.
Чухме как Аби майчински я успокоява:
— Добре, Роуз, скъпа, нека ги оставим. Няма да ги намерим. Може да са навсякъде. Ще се приберат, когато са готови.
Скрити в папратта, обгърнати в тъмнина, ние наблюдавахме как Аби се притиска към майка ни и я отвежда обратно към къщата. Очертанията на жените, свързани чрез сенките, наподобяваха чудовищен звяр. Чух гневните заваляни протести на майка ни. Гората ни притискаше в гърбовете.
Преглътнах.
— Хайде — казах тихо.