Защо си правеше труда да ни го казва? Никога не проверяваше дали имаме някакви домашни, нито пък поглеждаше онова, което бяхме направили. Мисля, че изричането на тази заръка я караше да се чувства по-добре. Беше нещо като изречение, което носеше късмет. Амулет, с помощта, на който всичко щеше да е наред. Разбирах я. Двете с Изолта имахме много тайни изрази и думи, заредени с магия. Съчинявахме заклинания. Изи дори измисли някакви чуждестранни звуци, за които твърдеше, че имат определено значение. Тези странни думи имаха сила — можеха да отблъскват злото. Произнасяхме ги на глас, за да осъществим най-съкровените си желания. Изолта и аз искахме да бъдем:
1. Невидими като вятъра.
2. Способни да летим.
3. Бързи и безшумни като пумите.
Това беше списъкът, който бяхме съчинили, седнали на пода в спалнята. Прекарвахме много време в записването на желания и задраскването им. Не искахме да бъдем прекалено алчни. И сега виждам как клечим над листа хартия и как Изи смуче върха на химикалката, докато съставяхме списъка.
Априлската вечер се захлаждаше, от тревата се надигаше лека мъгла. Веспата на мама изчезна по пътя, като подскачаше над дупките и набираше скорост нагоре по хълма. Погледнах към сестра си. Слънцето щеше да залезе някъде към седем и половина. Трябваше да се приготвим.
Раклата с тоалетите ни за преобличане беше натъпкана с влажни дрехи. Пръстите ни заровиха из старите боклуци на мама: дълги поли на цветя, плетени на една кука елеци и дантелени блузи. Свалих си ризата и потника. Изолта изгледа двете едва забележими, подобни на ухапвания от пчели, издатини върху ребрата ми. Двете се развивахме бавно. Искахме сутиени повече от всичко на този свят. Момичетата в училище носеха. Когато попитахме мама дали може да ни вземе и на нас, тя се засмя, обгърна с шепи гърдите си и безгрижно ги стисна.
— Много сте смешни! Не знаете ли, че на жените вече не им се налага да носят подобни неща?
Стиснахме устни, не искахме да я обидим, но ни се щеше тя да си слага сутиен. Беше срамота да излага гърдите си на показ. Бяхме ужасени от начина, по който зърната й прозираха под ризите.
Навлякох дълга бяла нощница на няколко прозрачни слоя, които я правеха мека и въздушна. Една от платките беше съдрана, а отпред личеше петно с неизвестен произход. Вдъхнах дълбоко миризмата на мухъл. Исках да накарам плата да зашумоли и да се раздвижи. Изолта не спираше да се спъва в подгъва на влачещата се зад нея пола. На главата си беше сложила малка ръчно ушита балетна шапка, която стърчеше като корона от остър оранжев тюл.
Излязохме боси в онази част от градината, където поляната преминаваше в диво прорасла трева и къпинак. В продължение на километри отзад се разстилаше плътна стена от борови дънери. Вечерта беше пълна с криле. Над главите ни се стрелкаха почти невидими пърхащи прилепи. Лястовичките се бяха завърнали и се плъзгаха над поляната с точността на военни пилоти. Стояхме нащрек, наблюдавахме как слънцето се скрива зад дърветата и сенките се разливат из градината подобно на мастило. Лалетата проблясваха в мрака, нарцисите вече бяха започнали да покафеняват по краищата. На фона на гъсто порасналите борове нашата сребърна бреза стърчеше подобно на повелителен блед пръст. За момент се превърнах в приклекнало сред дърветата същество, отправило поглед към градината. Чух мърморенето на земята, обръщаща се под стъпалата ми, пластовете от преди и после се разместваха бавно. И видях нас двете, с нашата човешка кожа и тънки крайници. Чувах слабо доловимия пулс на еднаквите ни сърца. Примигнах, не исках да разбирам как гората ни беше превърнала в незначими джуджета.
Изи започна церемонията — вдигна ръце, простря ги към небето. Започнахме да стенем и да се поклащаме на пети, да махаме с глави така, че косите ни да помитат земята и да се заплитат по лицата ни. „Прости на мама, молех се наум. — Запази Тес и Батшиба от Черния демон.“ Съдраната пачка се разхлаби, коланът й се плъзна върху очите на Изи. Тя нетърпеливо я захвърли. Полата се приземи на тревата подобно на чудовищна пеперуда. „И нека да можем да си позволим портокали — добавих. — За да не хванем скорбут.“ Мама каза, че трябва да се ограничаваме. Първо изчезнаха горещият шоколад и бисквитите. После — портокалите.
Изолта започна да напява със странни гърлени звуци. Извикваше ги дълбоко от себе си. Казваше, че думите идвали отнякъде другаде — били извън нейния контрол. Мислехме, че това сигурно е някой древен език, може би уелски. Веднъж бяхме видели друиди. Когато живеехме в комуната в Уелс, мама ни заведе в Стоунхендж. Влязохме в кръга от камъни. Имаше един мъж с рога на главата. „Отдайте почит на слънцето, заръчаха ни, Бог е в него.“ Спомням си крясъка, който нададоха, вика, който политна към небето, докато слънцето се спускаше надолу.