В края на краищата всички ние сме именно това. А понякога — дори не и това. Понякога няма дори кости, които да свидетелстват за живот — само молекули, местещи се из въздуха, и няколко спомена, заключени в главата, пожълтели като стари снимки.
Изморена съм. Бих искала отново да заспя. Говоря празни приказки. Знам го. На Изи не би й харесало. Каза ми да си затварям устата, преди да седнем в онази малка стая с един мъж и една жена, които ни задаваха едни и същи въпроси до безкрай.
Какво сме направили? Какво сме видели? По кое време, кога, къде?
Разбирате ли, мислеха, че сме лоши. Мислеха, че сме извършили нещо непростимо. Аз плачех и не спирах да се въртя на твърдия стол, усещайки как гащите ми прогизват от срамна топлина. Покапа от пластмасата, на пода се образува локва и един полицай дойде с кофа и парцал. Затворих очи, опитвайки се да не вдишвам острата воня на урина. Усещах щипане по голите си крака.
Онези дни бяха изпълнени с инертно чакане, хората си шепнеха нещо по наш адрес, скрили уста зад дланите си. Бяхме като в капан в онази гола стая, гледаха ни втренчено, почукваха с моливи и си водеха записки. Забелязах, че очите им се спират върху белега на лицето ми, и дръпнах косата си в опит да го скрия, уплашена, че ще разпознаят знака на Сатаната.
Но не бях сама, сестра ми беше до мен както винаги — по-силна, по-дръзка. Нейните очи бяха сухи, под стола й нямаше мокро петно.
— Не говори, Виола — предупреждава ме Изи. — Не е нужно да казваш нищо. Не могат да те принудят.
И тя обхваща плътно ръката ми, свитите й пръсти стискат силно — като зъбите на стоманен капан.
2.
Годината е хиляда деветстотин осемдесет и седма. От радиото силно кънти гласът на Бил Уидърс и търкалящият се звук придава на цялото фотографско ателие специфична атмосфера, създава творческо настроение. Само че работата е спряла за момент, защото Бен се суети около осветлението, дава насоки на асистента си как да нагласи ролката хартия, която служи за фон. С изключение на яркия блясък на лампите и бледността на хартията, ехтящата стая, някогашен склад, е като куха пещера.
Една странична врата отвежда в тясно помещение, което минава за гримьорна; вътре едва има място да се разминат трима души, въздухът е наситен със застоял тютюнев дим. Масата под огледалото е покрита с купчина палитри със сенки за очи, смачкани салфетки, празни картонени опаковки от ресторанти за бързо хранене, препълнени пепелници, чаши от кафе, четки за слагане на червило и щипки за извиване на мигли.
Изолта стои и наблюдава как гримьорът Хулио се надвесва над модела. Мръщи се на огледалото, отразяващо лицето на момичето. Тримата, натъпкани в това място, стоят под светлината на квадрат от голи крушки. Хулио изтегля златиста линия със замах и поглежда въпросително към Изолта, повдигнал едната си вежда.
— Е? Искаш ли да подсилим театралния ефект, Изолта, скъпа? Или това е достатъчно?
Изолта присвива очи към лицето на момичето, преценява. Равнодушният модел примигва с тежки оранжеви мигли. Около раменете му е наметната хавлиена кърпа, за да предпази копринената дреха отдолу. Застанала над момичето, Изолта забелязва финия като бебешка коса мъх, който покрива целия му гръб: бледа козина, проблясваща по изпъкналия гръбнак. За Мерилин Монро ли казваха, че била покрита с косъмчета? И те били причината да излиза сияеща на снимките? Но това момиче има допълнителното окосмяване на човек, който е недохранен. Изолта добре го знае.
Тя свива рамене.
— Изглежда страхотно. Но нека да направим една снимка с полароида. Тогава ще видим.
На сцената моделът заема поза пред лампите, раздалечава крака, изнася бедрата си напред. Гледа в обектива, а по устните му играе въпросителна подигравателна усмивка. Асистентът на Бен е включил машината за вятър и тънки ивици цветна коприна се развяват около момичето подобно на откъснати пеперудени крилца.
Бен вече се навежда над трикраката стойка, едната му ръка е върху фотоапарата. Погълнат е, цялата му енергия е канализирана в този момент. Джинсите му са намачкани около бедрата, тъмната му коса увисва напред. Последната снимка за деня. Всички са уморени.
— Прекрасно — той щрака отново и отново. — Оближи устните си. Погледни към мен, скъпа. Така. Прелест.
Бен е хамелеон. Работният му речник е безупречен, променя се от момиче на момиче, от фотосесия на фотосесия. Изолта го е виждала да влиза в ролята на закачлив мъжкар, но същевременно е склонен да преиграва или да стане нежен и мил, за да извади най-доброто от един модел.
— Как можеш да направиш от една патица изпълнител на соул? — пита сега той и момичето свива рамене.