Когато ги отварям, старата жена от отсрещното легло се е надвесила над мен. Гледам я, оглупяла от шок, тялото ми се отдръпва, стяга се силно.
По-висока е, отколкото си мислех. С едър кокал и изправен гръб. Влачи система зад себе си. Куката стърчи от възлестата й ръка.
— Аз съм Джъстин Мортимър.
Примигвам.
— Виола.
Тя повтаря името ми, замислено въргаля звука из устата си.
Гласът й е невероятен, от онзи тип гласове, които са консервирани в желатиновото покритие на старите ленти в хранилищата на Би Би Си. Тя внезапно затваря очи и залита към металната стойка, на която виси системата. Дъхът ми спира, страхувам се, че жената ще падне и че стойката също ще се стовари с трясък след нея, а съдържанието на торбичката ще започне да се излива върху пода. Но старицата се съвзема.
— Извини ме. Все още съм малко слаба. — Поклаща глава. — Чакам синът ми да дойде да ме види. Ще доведе децата си… пет внучета.
Кожата й е сивкава, краката й треперят. Ще ми се да се върне в леглото си. Джъстин кашля дрезгаво. Протяга ръка напред и се хваща за шкафчето до главата ми, за да запази равновесие.
— Най-голямата е на тринайсет. Пандора. Такова умно момиче… А най-малкото е още бебе. — Усмихва се. — Момченце с кръгло лице, което ми напомня на Алек, покойния ми съпруг. — Потърква се по носа, лицето й се сбръчква. — Знаеш ли, забравих името на малкото… — Лицето й се изкривява и тя отново започва да кашля. — Аз съм една глупава старица.
Тревожно се оглеждам наоколо. Къде са сестрите, когато човек има нужда от тях?
Жената повлича крака към леглото си, като мърмори. Бавно преодолява разстоянието между леглата ни, колелцата на стойката проскърцват зад нея.
— Ще се сетя — мрачно обещава тя. — Хари? Не. — Почуква се по главата.
Босите й крака са осеяни със сини вени и обезформени от бурсит. Персоналът няма да е доволен. Настояват пациентите да са с чехли. Една сестра вече я придържа за ръката, нежно я мъмри и сочи към стъпалата й. Обръща се да ме погледне. Мръщи се, сякаш вината е моя.
Настанена обратно в леглото си, Джъстин ведро ми извиква:
— Имам снимки. Много. После ще ти ги покажа.
— Божичко, не съм поглеждала тази снимка от много време! — възкликва Хети. — Разбира се, хората често не разбираха, че сме сестри. Майка ти беше с десет години по-малка от мен. Тук трябва да съм някъде на около четиринайсет.
На същата възраст като мен, мисля си. Леля ми държи поставената в рамка снимка, която съм открила върху дъбовата тоалетка. („От седемнайсети век е. Не слагайте чаши върху нея“, беше ни предупредила.) Обръща снимката към светлината и разглежда запечатания си във времето образ; лицето й на тийнейджърка е леко размазано, тъй като се е обърнала точно когато са натиснали копчето на фотоапарата. Пред доста по-голямата и по-тъмна сестра стои малко дете. Двете са облечени в официални палта и барети. Държат маймунки. Едното от животинчетата клечи върху ръката на Роуз, дългата му опашка се поклаща надолу, а момиченцето се смее развеселено пред камерата. Маймунката го гледа въпросително, сякаш всеки момент ще му зададе въпрос.
— Трябва да сме били на някой панаир. Не си спомням. — Хети сваля очилата си и ми подава обратно снимката. — Не прекарвахме много време заедно. Когато майка ти беше малка, аз бях в пансион, а когато я изпратиха на училище, вече бях допуснала ужасната грешка да се омъжа.
Настанявам се удобно върху хлътнатините на стария диван. Дори посред бял ден стаята е мрачна и изпълнена със сенки, претъпкана с тежки антики и дебели тъкани гоблени; стоящият в ъгъла голям часовник тиктака силно като метроном. Това е място, което предразполага към споделяне. Един от кокер шпаньолите на леля подскача и се свива на кълбо до крака ми. Хети е в разговорливо настроение. Единственото, което трябва да направя, е да отвърна с подканящо мълчание.
— Мама умря, когато Роуз беше още ученичка. — Хети присяда на страничната облегалка на дивана, побутва ръкавите на жилетката си с късите си пълни пръсти. — След това Роуз избяга на два пъти. И двата пъти я върнаха позорно обратно, за да изслуша досадните лекции на татко.
— Значи е била бунтарка в известна степен? — питам, заиграла се с кичур от синята си коса.
— Със сигурност не обичаше инструкции и правила. — Хети се усмихва на себе си, сякаш се е сетила за някаква лично нейна шега. Поглежда ме, кимва. — Скъпата Роуз не беше много ученолюбива. Но разполагаше с изобилие от идеи за това как трябва да функционира светът и си мислеше, че знае какво точно не е наред с него. — Леля ми кръстосва крака, оправя полата си. — След като напусна училище, започна да се среща с онзи писател — забравих му името.