Типичен представител на битниците със своите очила с тъмни рамки и тесни панталони. Татко не го хареса от пръв поглед. — Покашляне. — Роуз замина с него за Америка. Изпращаше ми картички. Каза ми, че ще става актриса. Мислех, че ще я видя цялата в светлини. — Хети поклаща глава. — Беше толкова красива.
— Но какво се случи после?
Кучето сяда и сериозно се почесва, отпуснало уши назад и затворило очи.
— Надявам се това същество да не е пълно с бълхи… — Хети се потупва разсеяно по огромния бюст и се навежда напред, за да провери ушите на шпаньола.
— Хети? — вика Изолта с нейния лондонски акцент. — Казах ли ти? Тази вечер съм на парти. Нали нямаш нищо против?
Сестра ми слиза по стълбите, трополейки с червени платформи и понесла всичките си желания и светли планове за вечерта; застава в другия край на стаята, облечена в лъскава пола, която се развява около коленете й, и разстоянието помежду ни е много по-голямо от късия отрязък протрит мокет. Щастието й ме кара да се засрамя. Защо не мога да последвам примера й? Защо не мога да „взема най-хубавото от живота“, както се изразява тя?
Стиснала тежката рамка, поглеждам към детето на снимката: моята майка, запечатана в черно и бяло. Тя също ме гледа. Цялата сияе, носът й е сбърчен над широката усмивка. През чертите на майка ни сякаш ме гледа Изи, споделя шегата. Но аз не съм там. Вече не откривам своето отражение нито в майка си, нито в сестра си. Дори не и в леля си. Сядам на дивана, обвила колене с ръце, със свит стомах, студена и празна. Не знам коя съм.
11.
— Може ли да ми отделиш малко време? — подвиква Сам с неизменната цигара в ръка от другия край на стаята.
Повежда Изолта към конферентната зала — единственото място, отделено от отвореното офис пространство — и тя я следва раздразнена, изпълнена с мисли за нещата, през които ще трябва да премине.
Сам е избрала стол, който е по-голям и по-висок от ниския мек стол, предназначен за нея. Изолта се опитва да потъне грациозно в него, но коленете й стигат до брадичката и тя няма представа как ще се надигне отново. Сам кръстосва крака и събира длани, сякаш се подготвя за молитва. Изолта забелязва, че ноктите й са къси и някак мъжки, пръстите — натежали от груби сребърни пръстени. Цигарата догаря в пепелника, димът се вие нагоре с остра миризма.
— Както знаеш — казва Сам на Изолта, — имам нова визия за списанието и промяната е наложителна. Възложиха ми задача да издигна списанието на ново ниво. — Тя се намръщва. — Наистина трябва да направим така, че да го забележат, да стимулираме читателите, да привлечем нови рекламодатели. Това е тежка задача и, честно казано, изисква жертви. — Обляга се назад и въздъхва. — Онова, което казвам, е, че за теб е време да продължиш напред, Изолта. Трябва да си вземеш почивка, да навлезеш в следващата фаза от кариерата си.
Следващата фаза от кариерата й? Отнема й няколко секунди, докато схване.
— Уволняваш ли ме?
— Не. — Сам й се усмихва изкуствено. — Не, разбира се. Предлагаме ти да те съкратим. Ще има финансова компенсация. Приеми го като шанс за ново, по-добро начало.
Изолта поглежда към чашата с кафе пред себе си. На повърхността се е образувал тънък филм, нагърчен и блед като мръсна пяна.
— А ако не пожелая да се възползвам от този шанс?
— Ще откриеш, че пред теб не съществува подобна възможност.
Колко умна е Сам, когато се наложи да се изразява с нищо незначещи думи. Изолта е почти впечатлена. Тя става и осъзнава, че е беззащитна. Някъде от скования й мозък се надигат думи на възражение, оформят изречения на протест и самосъжаление. Тя беззвучно отваря и затваря уста. „Не може да е редно“, мисли си. Не могат да я съкратят, ако се канят да й намерят заместник. Нали така? Тя преглъща и сяда, изправя гръб още малко, търси да съхрани някакви остатъци от достойнство.
— Аз, разбира се, ще трябва да поговоря с адвоката си.
— Разбира се — съгласява се със сладък гласец Сам.
Чуди се дали не е изпаднала в шок. Усеща, че се носи в безвъздушно пространство. Списанието винаги е било нещо повече от работно място за нея — въплъщавало е нейната идентичност, нейния дом. Работила е за него цели пет години. Пръстите й се движат автоматично, летят над бюрото й, хващат едно зелено шишенце с парфюм, на етикета, на което пише „Отрова“, кожения й бележник, визитника. Вдига един загадъчен мраморен сфинкс, достатъчно малък, за да се побере върху дланта й, донесен от фотосесия в Египет. Какво друго й принадлежи наистина? Какво друго иска? Поглежда към снимките и картичките, забодени за дъската — всичките тези изпълнени с надежда модели и жизнерадостни рекламни стратегии. Сваля снимката на коня, пъха я в чантата си.