Луси седи зад бюрото си. Плаче.
— Всичко ще е наред — ведро я успокоява Изолта. — Всичко ще е наред, Луси. Ще се оправя. А и ти все още имаш работата си. Сам няма да се освободи от теб.
Тя облича якето си, премята чанта през рамо, за последен път се оглежда наоколо и излиза с високо вдигната глава. Откъм бюрото на помощник-редакторите долита тих, шокиран шепот. Изолта има усещането, че новината се разнася зад гърба й със скоростта на горски пожар: ярките всепоглъщащи пламъци на клюката.
Беше толкова наивна. Да не заподозре нищичко! Стиви й беше намекнал за подобна вероятност. Но въпреки това тя не се беше досетила. Дори когато Сам я повика в залата за срещи, дори когато й предложи кафе, дори когато започна малката си реч. „Толкова за лоялността“, мисли си Изолта. В края на краищата тя беше само една дребна риба.
Дневната светлина на улицата е шокиращо ярка. Изолта поема дълбоки глътки от мръсния въздух. Дезориентирана е. Оглежда се наляво-надясно, няма представа в коя посока да поеме. В пожарната отсреща започва да вие сирена. През двойната врата на улицата излиза голяма червена кола с мигащи светлини и пищяща сирена и поема към Пикадили Съркъс.
До стената на един театър се е сгушило бездомно момиче; седи върху парче картон, гледа вяло към пожарната кола. Изолта отива при бездомницата и рови в портмонето си за дребни монети. Момичето с надежда поглежда нагоре и Изолта впива поглед в лицето му: предполага, че е тийнейджърка; под очите й се виждат синини, кожата й е подпухнала, матовата й коса е залепнала за малкия череп подобно на туфи плевели. Пръстите на Изолта ровят в портмонето; тя зарязва монетите, изважда банкнота от пет паунда.
Момичето е изненадано. Сгъва банкнотата в дланта си, скрива я в старото си палто с потайна бързина.
— Мерси — измърморва то. Синьото на очите му е от най-бледото, забелязва Изолта, приличат на парченца лед.
В болницата няма точно определени часове за свиждане. Сестрата на рецепцията й казва, че може да влезе. Наоколо се носи миризма на разварени зеленчуци. Виола е опряна на възглавниците си, в ръцете си държи книга, която не чете. Когато зърва Изолта, вдига вежди.
— Каква изненада — казва тя. — Защо не си на работа?
— Дълга история. Ще ти разкажа по-късно. — Изолта сяда до леглото и кимва към таблата с чаша на шкафчето. — Обядва ли?
— Поех малко от специалната си напитка — гласът на Виола придобива отбранителна нотка, — от онова нещо, което се стича надолу по тръбата. Искаха да се опитам да я приема през устата.
— Става ли? — Изолта кръстосва крака, обляга се назад. Повече не трябва да говори за храна. Винаги казва погрешните неща.
— Изи, това е смес от мазнини и течности, в която са добавени някакви витамини. — Виола едва забележимо се усмихва. — Как мислиш?
— Схванах намека. — Изолта посяга към таблата. — Умирам от жажда. Може ли да открадна малко от водата ти?
Погледът на Виола е непоколебим.
— Какво не е наред?
Изолта поема голяма глътка от блудкавата вода и се мръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Хайде стига — Виола болезнено се намества в леглото, обръща се на едната си страна, — нещо става.
— Уволниха ме. — Изпитва облекчение да го каже — Всъщност наричат го съкращение. Но ще ме заменят с друга. Някоя по-млада моя версия, която повече ще се доближава до вкуса на новата редакторка. Вече сигурно си е избрала човек.
— Могат ли да го направят?
— Така изглежда.
— Какво ще правиш?
— Не знам — свива рамене Изолта. — Наистина нямам ни най-малка представа. Предполагам, че ще си намеря друга работа.
— Защо не заминеш, защо не направиш нещо различно? От цяла вечност не си била щастлива.
Изолта е удивена. Отваря уста да възрази. До днес е имала страхотна работа; притежава собствен апартамент и приятелят й е красив и успял. Защо да не е щастлива?
— Но аз съм, бях… — започва да спори.
Виола отрицателно поклаща глава.
— Не и истински щастлива. Знаеш, че съм права. Никоя от двете ни не е била, нали? От много време.
Изолта упорито стисва устни. Но думите на Виола са проникнали през повърхността на нещата, разровили са стара тъма. Изолта забива поглед в пода, мръщи се.