— Ами не знам… — казва, — може и да е така.
Виола се мъчи да седне още по-изправена и Изолта посяга да й помогне, като придържа крехките й рамене и изтупва възглавницата зад гърба й.
— Мисля, че в известен смисъл това е нещо положително — съкращението. Тази работа не беше добра за теб. Направи те, не знам — някак твърда. — Виола я гледа откровено. — Мисли за случилото се като за нова възможност.
— Колко забавно — мрачно отвръща Изолта. — Същото каза и редакторката ми — бившата ми редакторка.
— Просто искам да кажа, че може би отново ще бъдеш себе си, Изи.
До леглото приближава дребна пълна сестра и поглежда в чашата на таблата. Вижда, че част от водата липсва, и ведро възкликва:
— Добро момиче. — Хваща китката на Виола в пухкавата си ръка. — Време е да си починеш. Сега само ще ти измеря пулса и кръвното. Сигурно сестра ти ще може да дойде по-късно?
Сестрата, със спокойно и гладко кукленско лице, хвърля многозначителен поглед към Изолта. Виола наистина изглежда уморена. Очите й са оградени от лилави сенки, устните й са безкръвни и напукани. Тръбичката е все така на мястото си подобно на прозрачна вена, пропълзяла по повърхността на кожата й.
Откъм улицата се разнася вой на линейка, приглушен от затворения прозорец. Изолта се сеща за бездомното момиче, тежко отпуснато върху картона. Изпитва нужда да прегърне Виола — да я прегърне силно и да притисне лицето си към лицето на своята близначка, да разпръсне топлината си из студеното синьо езеро, в каквото се е превърнало тялото на Виола. Докосва дланта й. Кожата й е тънка като пергамент. Кокалчетата, които напират отдолу, са твърде големи. Изправя се.
— Ще се видим утре.
Виола кимва, главата й тежи на тънкия врат. Изтощено се отпуска обратно в леглото. Сестрата вече държи ръката й, увива я в черно, пръстите й са заети с малка помпичка.
Изолта броди из празните стаи в апартамента си, светва всички лампи. Рядко се свърта у дома — поне не сама и никога през деня. Когато се нанесе тук, беше много развълнувана, прекарваше всичките си почивни дни в обикаляне из пазарите, ровеше из евтините магазини с надеждата да намери интересни мебели или картини. Сега прекарва по-голямата част от времето си у Бен. Нейният апартамент мирише на необитаемо жилище. Една отворена книга, оставена със страниците надолу върху дивана, лежи в това положение дни наред. Напомня й за мъртва птица с разперени навън безжизнени криле. Кактусът гние; обляга се на една страна, покафенял, подобно на пияница. Изолта потръпва. Чуди се дали не хваща грип. Мускулите на рамената я болят.
Взема си горещ душ, пълни шепите си с душ-гел, изпълва пространството с пара и аромат на мароканска роза. Стои под силната струя вода, докато не започва да тече студена. Изтърква всеки сантиметър от кожата си и измива косата си. Увита в хавлия, позвънява на Бен и го кани да се отбие при нея на връщане от работа. Приготвя си паста и се насилва да хапне малко.
Мисълта, че отново ще трябва да обяснява случилото се — този път на Бен, — я скапва. Не иска да мисли за съкращението. Не иска да мисли за нищо. Онова, което Виола й каза в болницата, не излиза от главата й. Никога не се беше замисляла дали е щастлива, или не. Достатъчно й бе, че дните й са запълнени. Изпитваше успокоението, че принадлежи към един определен свят, и облекчението, че е добра в работата си. Опитваше се да не остава без работа, да е необходима. Но не носеше никаква амбиция в себе си. Иначе щеше да се е прехвърлила на друг кораб, щеше да е предприела стъпка нагоре, към по-престижно списание. Тази работа я устройваше идеално. Беше дала форма на живота й. Сега нямаше представа какво ще прави. Пред нея се отваря празнина и тя пристъпва напред: в календар от празни дни.
Не може да каже на Бен. Не сега. Усеща, че провалът я разкъсва, излага я на показ. Работата й бе нейна идентичност. И тази идентичност й служеше като щит. Без нея не е сигурна коя е. Усеща как я залива чувството на срам. Не иска Бен да я вижда такава.
Има нужда от него, за да я накара да забрави. Сексът е нещо, което изисква пълно фокусиране. Винаги е гладна за него. Бен е напълно различен от типа мъже, които обикновено намира за привлекателни. Мъжествеността му е неустоима — в широките му длани, прорязани от подобни на въжета вени, има нещо почти вулгарно. Дебелината на кожата му я изпълва с желание да хапе. Един ден желанието, което двамата изпитват един към друг, може би ще изгори и тогава тя ще бъде освободена. От нуждата от Бен.
Изолта му отваря вратата. Той оставя чантите си на пода, сваля коженото си яке. Брадата му е набола; очите му приближават към нея, когато се навежда да я целуне. В бързината си Изолта удря крака си в чантите. Ръбът на един фотоапарат насинява прасеца й, докато тялото й непохватно се отпуска в ръцете му.