12.
Момчетата не посещаваха нашето училище. Бяха в пети клас на основното училище в града: грамада от циментови блокове и временни бараки, наредени покрай едно обрулено игрище. Цялата площ беше заобиколена с тел. За наш късмет двамата братя се оказаха експерти в бягането от часовете, така че ги виждахме почти всеки ден. Понякога се появяваха на задния ни вход с насинени очи или разцепени устни. Никога не коментирахме раните им — те бяха част от тях, също като червената им коса. Синините, с които баща им ги белязваше, се сливаха с онези от техните собствени разгорещени сбивания — така прикриваха следите от бащиното насилие от всеки, който би могъл да прояви интерес. В сравнение с техните боеве нашето дърпане на коси и шумни караници изглеждаха безобидни. Най-лошото, което си бяхме причинявали една на друга, беше станало случайно: веднъж Изи закачи окото ми с нокътя си и през мократа плът сякаш беше преминал пламък.
Докторът каза, че имам одраскана роговица. Предписа ми да нося превръзка на окото. С нея изглеждах буйна и опасна, също като пират.
Радвах се на постоянен изглед към проблясващия ръб на носа си и светът ми изглеждаше обърнат с главата надолу. Окото ми бързо оздравя, така че не ми се наложи да нося превръзката повече от два дни. Разделих се с нея със силна неохота, въпреки че ми докарваше подигравки в училище. Шутът на класа, Хенри Грийн, с разполовено от подигравателна усмивка лице, беше протегнал крак да ме спъне:
— Не носиш кой знае какъв сандък със съкровища, нали?
Експериментът на мама да ни обучава у дома по време на престоя ни в Уелс означаваше, че сме изостанали по всички предмети без изключение. В резултат останахме да повтаряме една година и трябваше да ходим в селското начално училище — ниска и широка викторианска сграда в съседство с църквата. В деня след махането на превръзката ми се върнахме обратно в училище, за да припяваме таблицата за умножение и да правим безсмислени упражнения по правопис. Момичетата с бели чорапки и вързани на опашки коси ни игнорираха.
Момчетата се подхилваха подигравателно.
— Вдигайте пиратското знаме! — викаха те и ни отдаваха чест, без да знаят коя точно от двете ни беше носила превръзката.
В междучасията играехме сами, като се промъквахме през зеления плет в забранения църковен двор и се мотаехме безцелно сред редиците петнисти надгробни камъни, изоставени сред високата трева.
Викаха ни „близначета“. „Мръсни хипита“. „Необразовани“. „Ненормални“. Беше ни писнало да сме черните овце и останалите да шушукат зад гърба ни и да обсъждат жлъчно несресаните ни коси, странните ни обувки и ушитите ни на ръка рокли. Мама не беше майстор на правите шевове. Предпочиташе най-лесните кройки — без набори, без ръкави, без яки — и изработваше всичко от утилитарно памучно каре или — по-лошо — разпаряше своите дрехи и така се оказвахме в принтирано кадифе и бродиран тензух. Мама ни харесваше с тъмносини чорапи до коленете и най-вече — с голи крака. Всички останали момичета имаха клоширани поли със завързани на панделка колани. Носеха къси чорапки с дантелки по краищата.
Джон и Майкъл, изглежда, бяха развили внезапна страст към ученето или бяха болни, защото не ги бяхме виждали цяла седмица. Дори не се бяха отбивали вечер. Пропуснаха да видят превръзката ми — бях разочарована. Надявах се да ги впечатля със свирепия си като на Черната брада вид и с налятия ми с кръв ирис. Двете с Изи копнеехме за тяхната компания. Имахме план да си направим бърлога в гората, както и силно желание да нахлуем незаконно във фермата на Малет. Когато свършихме училище, решихме да не се прибираме директно у дома, а да минем през тях.
— Може отново да ни почерпят със сандвичи с пържени картофи? — с надежда рече Изи.
Пътят по тясното виещо се шосе беше дълъг. По външния ръб на асфалта се беше наслоила гъста кал. От двете ни страни под стръмен ъгъл се издигаха ивици трева и се спускаха надолу, за да се срещнат с опърпани плетове от глог. Все едно бяхме в лабиринт. Копривата беше избуяла висока, оплиташе се в дивия керевиз, протягаше тънки зелени стъбла към небето. Всеки път, когато минаваше трактор или кола, трябваше бързо да се отдръпваме към края на шосето, като с подскоци се опитвахме да избегнем жестоката коприва. Подминахме два мъртви заека с премазани глави. На кръстовището се натъкнахме на разкъсана на парчета врана. Черните пера от крилата й лежаха разпръснати из прахта, крехките й кости бяха нахвърляни подобно на дребни дражета по земята. Наведох се и скрих една костица в джоба си. Тъничък продълговат предмет, гладък под пръстите ми. Когато минавахме покрай портите на фермите, кучетата залайваха. При вида на познатата редица къщи засилихме ход с мисълта за чай и присвяткащ телевизор.