— Ще ви посветим в нашата тайна — каза ми Джон с лъснало от пот чело. Мирисът му изпълваше ноздрите ми — солен, вкиснал и странно приятен.
Кулата изглеждаше недостъпна. Не се виждаха врати. Прозорците без стъкла бяха високо горе в безизразното каменно лице. Гарваните летяха навън и навътре, разперили тъмни криле на небесния фон. В стената, която не гледаше към морето, на около два и половина метра над земята, се намираше очукана дървена врата. Нямаше как да се стигне до нея. Изи и аз стояхме озадачени в магарешките бодили и засенчили очи, наблюдавахме отлитащите птици. Зад нас, дълбоко в земята, течеше поток; двете подушвахме мръсния мирис на минаващата черна вода. Майкъл опря длан на стената, облегна страна на грапавата й повърхност, сякаш се вслушваше в нещо. Затвори очи и пръстите му заопипваха за издатини в ронещия се хоросан. После, с ниско ръмжене, се набра над земята. Движеше се бавно, като преодоляваше сантиметър по сантиметър разстоянието от една плитчина към друга. Гледах разтревожено. Струваше ми се невъзможно да изкачи стената. Но скоро той бутна вратата и се провря под бетонната греда. Видях дланта му да се разтваря като звезда и към нас полетя извиващото се тяло на змия. До носа ми се залюля въже с разнищени краища.
Джон леко ме побутна.
— Хайде.
Коленете ми се подгънаха. Но другите ме гледаха. Нямах избор, иначе щяха да ми се подиграват. После Джон застана зад мен, наведе се и преплете пръсти, за да ми направи стъпало. Почувствах ръката му върху крака си, помагаше ми да запазя равновесие, докато се набирам нагоре и премествам изгарящи длани по въжето. Стъпалата ми деряха по камъка. И накрая се озовах по колене върху ситния чакъл на входа и долових някаква остра миризма сред вонята на влага. Въжето беше завързано за ръждясала метална греда в основата на вратата. Майкъл кратко ме потупа по рамото, докато посягаше край мен да поеме ръката на сестра ми в своята.
Бяхме стигнали до втория етаж, промъквахме се в ехтящото пространство със сводест таван, някога войнишка спалня. Въздухът бе като бавно подвижна маса, наситен с прашинки, проблясващи сред проникващите през прозорците струи светлина. Уморените мускули на крайниците ми потръпваха. Вървях след останалите, не исках да изоставам, внимателно си проправях път сред прогнилите дъски по пода, а през дупките между тях се разкриваше дълга черна бездна. Подът беше покрит със зелени, бели и сиви петна от оръдията. И от изпражненията на чайките. И на гарваните. Именно това бях подушила; цялото място беше пропито с тази воня. В нозете ни проблясваха хиляди малки перца. Изи беше започнала да си припява беззвучно и по това разбрах, че нея също я е страх. Последвахме Майкъл и Джон по тясното каменно стълбище, вградено в овалната стена. Прекрачихме някакво опърпано гнездо с три сини яйца.
Когато стъпихме на покрива, соленият вятър духна в лицата ни. Отворихме уста от облекчение. Каменният под с прораснали сред пукнатините плевели беше обграден от висока стена. Момчетата ни извикаха и ние се покатерихме горе. Земята се ширеше в краката ни, виждахме всичко в радиус от няколко мили — от полетата и блатата до църковната кула зад дърветата. Забелязах някой да върви покрай дърветата — слаба като пръчка черна фигура.
— О! — Изи забрави да се преструва, че не й пука; беше ухилена до уши и погледът й не се откъсваше от гледката. Върху страните й пламтяха две червени петна.
По средата на полето се виждаха три бели лебеда, единият тъкмо разперваше криле. От другата страна се издигаше дигата, зад нея — кафявата морска вода, тъмнееща под сенките на облаците. Там, където вълните улавяха светлината на умиращото слънце, гребените им проблясваха. Стомахът ми се преобърна, като видях къде сме се качили, но в същото време изпитах копнеж да се надвеся навън и да прегърна извития небесен купол.
— Това е нашето място — каза ни Джон и се наведе под опасен ъгъл. — Тук никога не идват хора. Никой не може да се докопа до нас. Издърпах въжето нагоре. А то е единственият начин да се влезе вътре.
— Тук са били топовете, когато са използвали кулата като крепост. — Майкъл потупа солидната стена. — Два броя.
Той опря въображаема пушка до лицето си, притвори едното си око, сякаш се прицелва, и се престори, че стреля.
— Отнесете си го, жабарски копелета!
На хоризонта се виждаше кораб, мъничък като модел на количка в извивката на дланта ми. Над главите ни кръжаха и се спускаха чайки. Джон донесе наръч изхвърлени от морето дървени отломки от запаса им долу и Майкъл приклекна, за да запали кибритена клечка. Дървото беше сухо и веднага пламна. Седнахме край сините пламъци, загледани в разпадащите се клонки, наблюдавахме как променят цвета си и преминават от разтопено златно в пепелно бяло. От време на време някое въгленче подскачаше и падаше в краката ни. Но огънят беше алчен, а дърветата бяха свършили. Пламъците замряха и угаснаха сами, почернелите скелети на извитите вейки бавно се разпадаха. Потръпнах, осъзнавайки колко студено беше станало. Изи прехапа устни и погледна със съжаление към сивото небе.