— Предполагам, че е по-добре да си тръгваме.
Майкъл и Джон ни спуснаха надолу по въжето. Когато застанахме в основата на кулата и вдигнахме глави нагоре, успяхме да видим единствено части от лицата им, далечни и сякаш останали без тела — изведнъж беше станало невъзможно да се каже кой, кой е.
Отне ни часове да стигнем до дома. На Изи й излезе мазол. Седна на земята и смъкна чорапа си, за да открие прясното сълзящо петно на петата си. Опитахме се да подплатим обувката й с листа от лапад и тя закуцука до мен с мрачно лице. Стъмваше се. Колебливо вървяхме на лунната светлина, като се спъвахме в дупки и камъни. Когато стигнахме до шосето, трябваше да отскачаме към края му, за да избягваме минаващите коли. Вече не ни беше грижа за парещата коприва, присвивахме очи срещу блясъка на фаровете. Веднъж чухме подвикването на високи мъжки гласове, докато една кола профуча с бясна скорост край нас.
Щом стигнахме до горската пътека, малко се пооживихме при мисълта за вечерята.
— Смяташ ли, че често стоят там? — замислено попита Изолта. — Те нямат върху какво да спят там, нито какво да ядат, нито нищо.
Представих си близнаците, сгушени един до друг, разтреперани в тъмното, разнасящия се покрай тях плясък на криле на гарвани и чайки. Плясъкът на морето и въздишките на вятъра. Сигурно много ги беше страх да се приберат у дома. Но не си спомням да разговаряхме по този въпрос. По някакъв начин признанието, че момчетата се страхуват, ни изглеждаше като предателство.
Когато видяхме нашата къща, изпитахме облекчение. Прозорецът светеше. Домът ни изглеждаше мъничък, приличаше на илюстрация от вълшебна приказка. Дърветата с големи корони почти я поглъщаха. Майка ни ни чакаше. Веднага разбрахме, че е пила. Докато се изправяше, залитна, ръката й се плъзна от ръба на масата. Стояхме с отворени уста, докато тя замахваше назад. Шамарът улучи мен. Усетих отпечатъка на всеки пръст по кожата си. Главата ми забуча, ухото ми зазвъня. От устата ми се откъсна звук, нещо средно между възклицание и ръмжене. Изи ме хвана за ръката.
— Къде бяхте, по дяволите? — Гласът на мама звучеше задавено. Дъхът й смърдеше. — Имате ли някаква представа…
Зарида и се обърна настрани, опитвайки се да запали цигара, но ръката й трепереше твърде много. Изпусна кибрита и притисна длан към устата си, сякаш щеше да повърне. Пред очите й падна кичур неизмита рошава коса. Тя завъртя глава наляво-надясно. И продължи да я върти.
— Извинявай. Изгубихме се — прошепна Изи, плъзвайки ръка надолу. — Извинявай.
Пръстите й стиснаха моите.
Легнахме си, без да вечеряме. Кухненската врата шумно се затръшна зад гърба ни.
Изи ме погледна.
— По лицето ти има отпечатъци. — Приближи и внимателно ме докосна. Усетих миризмата й — на солен въздух, пушек и едва доловими следи от влажна кула, виждах луничките по кожата й, всяка отделна кафеникава капчица. — Боли ли?
Поклатих отрицателно глава.
Не исках да мисля за това. До този момент мама никога не ни беше удряла. Исках да се престоря, че не се е случило. Но продължавах да виждам лицето й. Все едно се беше разплела като плетка пред нас, загубвайки същността си сред обърканите конци, беше станала гола и непозната. Вместо това насочих мислите си към момчетата.
Бяхме виждали баща им само два пъти. Беше шофьор на тир. Когато чуеше шума от двигателя на камиона, Линда ни изпращаше да си ходим. Накланяше глава настрана, вслушваше се, очите й се смаляваха и придобиваха стъклено изражение.
— Най-добре да си вървите, момичета — казваше и ни побутваше към вратата.
Хуквахме, щом чуехме съскането на спирачките зад гърбовете си, усещахме тежкия тътен на гумите под краката си. Когато той си беше у дома, ни беше позволено да сме там, стига да си беше легнал; тогава всички трябваше да пазим тишина. Дори звукът на телевизора се намаляваше. Но веднъж влязохме в дневната и го заварихме пльоснат на дивана с бира в ръка. Замръзнах на място, затаих дъх. Беше мъж гигант, с розови бузи и удивително червена брада. Изгледа ме накриво, сякаш бях паяк, изпълзял от някоя пукнатина.
— Какво зяпаш? — изръмжа той и пръстите му се свиха в груб юмрук.