Докоснах леко страната си. Сетих се за синините на момчетата. Сега това беше общото между мен и тях. Не между нас двете с Изи и тях. Само между мен и тях. Следите върху кожата ми ме отличаваха. Имах чувството, че съм се озовала в някакъв таен клуб: специално място, изпълнено с достойно мълчаливо страдание. Мислех си за Джейн Еър, за Хийтклийф — като деца и двамата са били бити и тормозени.
— Предполагам, че въпреки това ще си получат боя. — Навлякох нощницата през главата си. — Нали сутринта ще трябва да се приберат вкъщи.
Изи сви рамене.
— Може би утре баща им ще е потеглил с камиона за някъде.
Дясната ми страна и ухо продължаваха да парят. Сякаш пръстите на мама бяха останали там и ме докосваха. Сега тя сигурно съжаляваше. Представих си я как се извинява, как моли за прошка. Лежах будна до сестра си, заслушана в тихото й дишане, в лекия шум от заседнала слюнка в гърлото й, в издишването на сънищата й. Понякога се чудех дали сънуваме едни и същи сънища. Струваше ми се невъзможно да се движим из различни светове, докато лежахме една до друга. Мислех, че трябва да се срещнем някъде по средата — в сънното пространство; представях си как летим към сънуваните пейзажи, махайки една на друга. Но през въпросната нощ тя беше заспала, а аз не мигнах. Почувствах се празна от самота. Замислих се дали да не я събудя. Сложих длан върху ръката й, тънка и крехка. Не я раздрусах. Знаех, че ще я ядосам.
Тръгнах към светлината на кухнята, надолу по скърцащите извити стълби, въоръжена със старото извинение, че ми се пие вода. Ръцете ми бяха охлузени от въжето. Държах ги настрани от нощницата си. Бях готова да се оттегля, ако усетех, че мама иска отново да ме зашлеви. Босите ми стъпала стъпваха безшумно, влязох предпазливо в стаята.
Мама беше превита на две над масата, до ръката й стоеше празна чаша. Беше подредила медни и сребърни монети в три малки купчинки. Видях отворена тетрадка и изоставен молив. Гневни заврънкулки по листа. Задачи ли беше решавала? Плачеше беззвучно. Когато ме видя, бързо изправи гръб, изтри очи и посегна да ме придърпа към себе си. Лицето й приличаше на сгърчена подпухнала маска. Изтърпях прегръдката й, заключена здраво в ръцете й, вонящият й на вино дъх се лепеше по косата ми.
— Съжалявам, Виола. Съжалявам. — Прегърна ме още по-плътно, гласът й трепереше, гърдите й се тресяха. — Разбираш ли, не знам какво да правя.
И изведнъж аз също се разплаках, обвила ръце около шията й, притиснала страна към носа й и ухо — към устните й.
През тухлите и мазилката, през тапета на цветя, покриващ стената на спалнята ми, долитат приглушени ридания. Сестра ми, която е спала с мен, откакто се помня, с увити около моите крайници, плаче в леглото си от другата страна на стената.
— Ето, момичета. — Хети беше отворила двете врати. — Всяка може да си избере стая.
Винаги ще помня изражението на Изи. Аз зинах от изненада. Никога не ни бяха разделяли; никога не бяхме имали отделни легла, какво остава — стаи. Но как бихме могли да й го кажем? Хети беше единственото сигурно нещо на света, единственото звено, свързващо ни с мама. Искахме да й се харесаме.
Стъпалото ми безшумно докосва мокета. Завесите са леко отворени и в стаята се процежда странна оранжева светлина. Нощното небе в Лондон никога не е истински тъмно; изцапано е от улични лампи. Не можеш да видиш звездите.
— Изи? — прошепвам, докато се промъквам на пръсти в мрака на стаята й. Откриваме се една друга в тъмното, под хладни чаршафи, които миришат на лавандула и стари жени. Сестра ми избърсва мокрото си лице.
— Не спирам да си мисля, че ще се събудя отново в нашата къща — гласът й пресеква — и че ще заваря мама на долния етаж.
Прегръщаме се, опрели бедро в бедро, потънали в леглото. Отвън се чуват странни звуци: коли, сменящи скоростите си, внезапни гласове, резки викове на непознати и размазаният им смях. Чувам как някаква бутилка се счупва и сърцето ми засяда в гърлото. Градът никога не спи; дори да се събудя в ранните часове на деня, пак ще чувам далечно боботене и бръмчене на машини, гласове и сирени.
След две седмици ще започнем в ново училище. Ще сме в един клас с други тринайсетгодишни като нас и повече няма да сме една година назад. Ще трябва да носим униформи и да стигаме до училището с червен автобус на два етажа. Повдига ми се от тази мисъл. Хети казва, че за нас ще е добре да си намерим нови приятели. Майкъл и Джон са единствените приятели, които някога съм имала; единствените, които искам. Но Изи не желае да говори за тях, прави гримаса, когато спомена имената им. Нощем, останала сама в стаята си, съчинявам различни версии на онова, което бих могла да кажа на Джон в писмо. Но нищо не ми звучи правилно. Нищо не ми изглежда възможно.