Изи е заспала, дишането й е пълно с неспокойни въздишки и мърморене. Притискам нос към вълните на косата й, внушавам си, че още мога да усетя миризмата на море и бор, смесени със специфичния й аромат.
Лондон вони на тела и бензинови изпарения, химикали и гнилоч. Когато Хети ни заведе в „Хародс“ да ни купи обувки, усещах, че дробовете ми ще се пръснат. Трудно е да дишаш прашния въздух. Всяка вечер вратът ми е нашарен с черни ивици и усещам косата си мръсна. Забелязах диви животни, но на тях им се налага да са невидими и хитри. Нощем лисици се шмугват из сенките на паркираните коли, между контейнерите за боклук пробягват плъхове. Сред релсите се вият плевели, проникват между плочките на тротоара покрай къщата на Хети. Хората ме гледат втренчено, когато коленича, за да почувствам малките, храбри листа.
На Изи „Хародс“ й хареса, искаше да обиколи всички щандове и да се вози нагоре-надолу с асансьора, обслужван от момче в зелена униформа.
— Когато стана по-голяма, ще изкупя всичко оттук — каза тя, обгръщайки със светнал поглед лъскавите щандове и отрупаните полици.
Утре ще закусваме в приземната кухня на Хети. Вместо овесена каша и карамелен сироп, и мама, пееща в унисон с радиото, ще се изправим срещу корнфлейкс с бяла захар и препечени филийки, нарязани на триъгълни парчета. Хети седи начело на масата, пие чай от чаша с чинийка и ни предлага портокалово сладко, сипано в сребърен съд. Има специален нож за масло. Поглежда над очилата си и ни говори с глас, който възрастните използват, когато не са свикнали да разговарят с деца. Леля ни така усърдно се опитва да е добра с нас, че понякога очите ми се наливат със сълзи, горещи и размазани, а гърлото ми се свива. Изобщо не прилича на мама — ниска, квадратна и много по-възрастна. Но вчера забелязах, че очите й са обагрени в същото бледосиньо като мамините, а когато се усмихва, по страните й се появяват същите трапчинки.
13.
Партито е във фотографско студио, разположено в стар склад в Излингтън. Стар товарен асансьор отвежда гостите до последния етаж. Металните врати се затварят с трясък зад гърба им. Изолта вдига ръка, прокарва пръсти през косата си. Преди два месеца се е накъдрила и още не е свикнала с факта, че не се налага да се сресва. Докато се издигат бавно и колебливо нагоре, до слуха им долитат приближаваща музика и остри гласове. Асансьорът се разтриса и рязко спира. Бен отваря вратата.
Возят се с двойка японци, мълчаливи и усмихнати в своите разкошни роби "ком де гарсон". Японците тръгват след Изолта и Бен.
Застанала в края на помещението, тя усеща, че леко й се гади. Няма представа дали някой знае, че вече не работи в списанието. Най-глупавото е, че още не е казала на Бен. Вече са минали два дни. Всеки път, когато отвори уста, я изпълва упорито отрицание. Държи се здраво за онова, което е била. Но вече не е същото момиче, ангажираната модна редакторка, облечена в подходящи дрехи и със запълнен със срещи работен календар. Страхува се, че Бен няма да иска да е с новия нищожен човек, в който се е превърнала.
Студиото е претъпкано. Бен си проправя път напред с намерението да намери нещо за пиене. Изолта го следва. Докато приятелят й върви, покрай него се разнасят поздрави, множество ръце го потупват по раменете. Стъпалата й рязко поддават под тялото й, плъзгат се по някаква локва. За момент Изолта се олюлява, изохква, понеже си мисли, че ще падне, но една ръка я подхваща за лакътя. И остава там, стиснала я здраво, поддържа я изправена. Бой Джордж й се усмихва от високо, острият му изрусен перчем потрепва под червена бейзболна шапка.
— Опа — казва той. Тя поглежда към множеството значки, забодени на ревера на сакото му. Смесица от букви и цветове. Кимва в знак на благодарност, ръката й хваща блузата и я издърпва надолу.
— Скъпи! — Домакинът им, Джонатан, е облечен в жълта риза и се усмихва разсеяно. Посочва към една отрупана с алкохол маса. — Почерпете се. Трябваше да има хора, които да наливат питиетата, но проклет да съм, ако знам къде са.
Бен вече е погълнат от разговор с високо чернокожо момиче с бръсната глава. Навежда се напред със смях и слага ръка върху нейната, до трите сребърни гривни, обвиващи бицепса й. Изолта се любува на бляскавата кожа на момичето, улавя се, че изчаква да види колко дълго ще се задържат пръстите на Бен върху нея. С въздишка се принуждава да извърне глава настрана. Оставя се на партито да я погълне. Телата се разделят пред нея, докато си проправя път сред тълпата. Музиката е толкова силна, че трябва да викаш, за да те чуят. Някои хора се опитват да танцуват — ограниченото пространство позволява единствено разкривени подскоци. Едно момиче с бяло от пудра лице се блъска в нея, разлива част от напитката си върху ръкава й. Не си прави труда да се извини. Около шията му виси огромно разпятие. Облечено е в черна тениска. Върху щедрия бюст с бели букви е изписано „Гласувай правилно до осемдесет и осма“.