— Пъхаш я във фурната, докато не се превърне в Бил Уидърс.
Моделът отмята глава назад и избухва в смях. Бен щрака. Изолта е чувала тази шега и преди. Стои със скръстени на гърдите ръце, представя си снимката на страницата, коментарът отдолу вече се оформя в главата й. Сесията е добра. Момичето е почти прозрачно; ъглите на лицето му карат сенките да изпъкват, привличат светлината към точните места, така че то изглежда като някое изключително извънземно. Може би ще стигне до корицата.
Навън е пролет. Дъждовен лондонски ден. А Изолта е в една стая без прозорци и създава снимки, които ще бъдат видени през юли. Фактът, че работата за три месеца напред я изстрелва напред през годината така, сякаш времето е превключило на шеста скорост й харесва.
— Мисля, че се получи. — Бен се изправя и кратко аплодира с високо вдигнати ръце. — Добра работа, хора. Край на снимките.
Жестът му е мелодраматичен. При него минава, защото нехайният му стил — от рошавата тъмна коса до избелелите червени кецове „Конвърс“ — го поставя в графата „готин“; от онези хора, които се промъкват през невидимите социални бариери и знаят как да живеят на този свят. Помага му и фактът, че има чувствено лице с изваяни скули; надвиснали вежди, които в зависимост от настроението му придават вид на Граучо Маркс или Байрон; устни, които следват естествена нацупена извивка. Изолта забелязва, че Руби, фризьорката, се изчервява, докато се обръща да събере спрейовете и четките си.
Машината за вятър и парещите лампи са изключени. Моделът разтърква очи и посяга към хавлията. Студиото е почти празно, мрачно и самотно без музика. Хулио вече си е тръгнал, помъкнал куфарчето си с гримове, Руби си прибира нещата в задната стаичка. Моделът напъхва кльощавите си рамене в старо палто от туид и пали цигара; докато маха за довиждане, преглежда бележника си с ангажименти. Бен вика към асистента си:
— Занеси апаратите до колата ми, става ли? И пази, докато не дойда там.
— Искаш ли да пийнем по едно? — обръща се към Изолта с усмивка. — Портокалов сок, разбира се.
Тя смръщва лице към него.
— Не мога.
— Срамота. — Внезапно той е близо до нея и Изолта усеща ръката му върху бедрото си, пръстите му се плъзгат по чорапогащника й. Устните му са до ухото й — горещ дъх, приглушени думи. Дълбоко в себе си Изолта усеща искрица желание, дишането й се ускорява. Тя преглъща, обляга се на Бен за момент и после прошепва:
— Нямаш никакъв шанс, перверзнико — изплъзва се от ръцете му.
— Не можеш да ме виниш, че се опитвам — ухилва й се той. — Цял ден умирам от желание да те докосна.
— Никога нямаше да се досетя… Както и да е, трябва да вървя. — Изолта го отблъсква, усмихвайки се пряко волята си. — Вече ти казах. Трябва да видя Виола.
После променя намерението си, пристъпва към него и го целува. И на нея цял ден й се е искало да стори това, макар че той не бива да го разбира — във връзките си винаги се е чувствала по-сигурна в ролята на по-сдържания партньор, на онзи, който обича по-малко. Устните му са меки, леко сухи; зъбите им се сблъскват. Тя дълбоко поема въздух, вдишвайки миризмата на еднодневна пот и едва доловимия аромат на метал и пластмаса по пръстите му. Пресича стаята, оправя дрехите си и поглежда към огледалото, сякаш за да провери дали не са останали някакви доказателства за целувката.
— Жени. — Бен поклаща глава, замислено облизва устни. — Всички ли сте толкова луди? — Навлича коженото си яке.
— Ами ти си експертът — отвръща Изолта. — Ти ми кажи.
Той я сграбчва за талията, придърпва я към себе си.
— Мислиш си най-лошото за мен, нали, моя невярна Дорис?
Тя се бори със себе си, но избухва в задъхан смях.
— Не ме наричай така.
— Как? — Той вдига вежди. — Невярна?
— Не. Дорис, идиот такъв — поклаща глава Изолта. — Сега ме остави да си вървя. — Тя премята чантата си през рамо. — Трябва да ходя на разни места. Да се видя с разни хора.
Таксито й я чака долу.
— Това означава ли, че тази вечер ще наминеш? — подвиква Бен зад нея.
Изолта омеква.
— Да. Ще се видим по-късно. — Не хваща асансьора, а тръгва пеша надолу по стълбите, стъпките й отекват по цимента.
— Предай най-добрите ми чувства на Виола. — Гласът му я застига като трептящо ехо в кухата акустика на стълбището.
Такситата са луксът, с който Изолта се глези. Обикновено ги отписва, когато отива на работа. Но ако поводът е основателен, е в състояние да плати срамно висока цена за някое черно такси, стига да избегне мръсотията в метрото или блъсканицата по автобусните спирки в пиковите часове.