Когато завива зад ъгъла, зърва светлините на главната улица и отпуска ръката, стиснала чантата. Забавя крачка. Гърдите й са стегнати. Усеща ги така, сякаш са насинени, сякаш е паднала по стълбище. Без да обръща внимание на мазола на петата си, тя подминава магазинчета и кафенета, оглежда шосето за такси. Когато забелязва черна кола с жълта светлина, стъпва на паважа и вдига ръка, сякаш знае коя е и къде отива.
Вкъщи отваря кухненските шкафове, преглежда съдържанието им, рови из пакети и консервни кутии, докато не открива онова, което търси. Бутилка червено вино, оставено от Бен.
Бен. Загубила е работата си. Губи сестра си. Всичко се разпада. Вече толкова много си е отишло от живота й. И него ли ще загуби?
Разравя чекмеджето за тирбушон. Модерно пластмасово изобретение с някаква сложна система от лостове. Изолта се опитва да го използва, не успява. Стиска бутилката между коленете си и използва брутална сила, за да измъкне корковата тапа. Налива си голяма чаша вино и влиза в спалнята. Бутилката виси от пръстите й. Изолта изритва обувките си настрани, свлича дрехите си, захвърля колието си на пода, гривните й издрънчават в краката й.
В леглото затъква завивките около себе си и поема голяма глътка от червената течност. Усеща лека горчивина в устата си, виното е силно. Помирисва го — землисто и пълно с живот, долавя аромата на плодове в него. Напомня й за майка им. Няма да мисли за Роуз. Няма да мисли за нищо и никого.
Разнася се звънът на телефона. Пауза. После отново. Далечно щракване на телефонния секретар. Чува тона на собствения си глас, бодър и разглезен, записан върху лентата: Тук е Изи. Извинявам се, че не мога да отговоря. Знаете какво да направите. Някой говори тревожно. Чува името си на няколко пъти. Бен. Ядосан е. Тя отпива нова глътка вино, облизва устни, после отпива пак. Започва да усеща как очертанията на предметите се размазват, светът става по-мек. Стаята омеква и се разширява подобно на презряла праскова. Това я успокоява. Харесва й този ефект. Осъзнава, че чашата е празна, и посяга към бутилката. Събужда се и разбира, че Бен я разтърсва за раменете.
— Изолта? Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Главата й се тресе напред-назад. Мозъкът й е като зърно грах, което подскача от една повърхност към друга, наранено и деформирано. Боли я. По дяволите! Забравила е, че Бен има ключ.
— Престани! — успява да каже, като размахва ръце към него. — Остави ме.
— Няма начин — изръмжава той, — не и преди да съм получил някои отговори от теб.
Изолта проплаква. Единственото, което желае, е да се потопи отново в прекрасната яма на забвението. Не е възможно Бен да очаква от нея да говори.
— Върви си — успява да каже тя, опитвайки се да скрие глава под завивките.
— Защо не ми каза, Изолта? Трябваше да го науча точно от Стиви! От всички хора на този свят!
По гърлото й се плъзва студена течност. Тя се дави. Преглъща. Вода. Голямо количество от нея се разлива по гърдите й, ледена и неудобна, попива в чаршафите отдолу.
— За бога, пияна си! Цяла бутилка! Господи. Пий. Имаш нужда.
Още вода изпълва устата й. Трудно й е да преглътне. Цяла водна река, заливаща гърлото й. Паникьосва се. Езикът й не действа. Зъбите й са меки като сирене.
След това повръща. Спомня си ръцете на Бен около тялото си. Подът приближава да я посрещне. Светлините в банята са невъзможно ярки. Чува думите на Бен: „Вярвай ми… работа… Стиви… притеснен… те е прихванало“.
Нищо не се връзва. Нищо няма смисъл. Копнее да полегне и да затвори очи. И после наистина се оказва, че лежи, стиснала матрака, с миризма на повърнато в косата. Стаята се върти наоколо като панаирджийска въртележка. Чува далечна музика. Наелектризиращия тътен на атракциите.
Изолта седи между Майкъл и Виола; Джон е от другата страна на Виола; всички крещят в един глас, ръцете им стискат металната преграда; колата се олюлява и завива, завива… Косата й я шиба през лицето, опарва кожата й. Рязкото движение я запраща вляво. Виола се плъзва и блъска в нея, надавайки писък на удоволствие и страх. Усеща как тежестта на нейната близначка я смазва. Вижда ръката на Джон около Виола, пръстите му, здраво стиснали рамото на сестра й; Джон се навежда към ухото на Виола, казва й нещо. Виола се смее.
Светлините проблясват. Жълти. Зелени. Червени.
14.
Днес пристига жената, която се грижи за допълнителните ни занимания. Бута количка, пълна с всякакви принадлежности за рисуване — моливи, хартия, стикове сухо лепило и бурканчета с брокат. Количката ми харесва, защото ми напомня за началното училище. Сега съществуването на подобно защитено и невинно място ми се струва невъзможно.