— Не можем. Мама не знае — казах. Спомнях си усещането от ръката й върху лицето ми. Сълзите й. Напоследък беше объркана и рязка. Беше започнала да прави парцалени кукли. Планът й бе да ги продава на седмичния пазар пред Кметството.
— Това ще плати онези нови обувки — беше казала, измервайки критично едно разкривено опърпано нещо с копчета вместо очи. Не спираше да преравя куфара със стари дрехи и нашите церемониални одежди се бяха сдобили с огромни дупки.
Джуди нямаше намерение да позволи на каквото и да било да обърка плана й. Подкара ни към червената телефонна кабина на ъгъла. Набутахме се в нея. Вътре вонеше на застояла урина. Едното стъкло липсваше. Джуди свали слушалката и ми я подаде. Усетих я тежка и мазна в ръката си.
Мама вдигна след дълго звънене. Чу моите колебливи опити да я убедя:
— Дискотека, няма да продължи до късно… Да, ще бъдем с по-голямата им сестра.
Джуди избели очи и взе слушалката.
— Не се притеснявайте, госпожо Лъв — каза на майка ни с успокояващ тон, — ще се погрижа да се приберат здрави и читави у дома. — Намигна ни, когато закачи слушалката обратно на вилката.
— Може да сте доста красиви — каза ни тя, като първо огледа Изолта с присвити очи, после мен, наклонила глава на една страна, сякаш пресмятайки цената на наскоро открито произведение на изкуството. — Само трябва да положите малко усилия. Да подчертаете очите си. Да придадете малко цвят на лицата си, нали разбирате?
Приличахме на зайци, уловени в светлината на нейното внимание. Трябваше да се подчиним. Мислехме, че момчетата може да ни спасят, но те само свиха рамене и ни игнорираха.
Затворени в задушната стая на Джуди, приготвянето ни отне часове. Момчетата изчезнаха с колелетата и въдиците си, с подскачащи на гърбовете кутии с рибарски принадлежности. Гледахме през прозореца как се отдалечават. Щом стигнаха до шосето, се обърнаха и ни се изплезиха. Джуди беше сложила плоча в грамофона и мекият глас на Дейвид Касиди прозвуча като въздишка, попита ни „дали това може да продължи завинаги“. Джуди облиза пръст и разтри розов брокат по страните ни. Лакира моите нокти в яркосиньо, а тези на Изолта — в зелено. Седях като кукла, оставила се да я боядисват и сръчкват. Вонята на лака полепна по дробовете ми подобно на отрова. Част от мен копнееше за това мое посвещаване в женските тайни, но другата половина полетя над полята да търси момчетата. Издирвах ги сред влажни треви и див папрат, ослушвах се за тихото потъркване на пръстите им, забождащи червеи на кукичките.
Докато духахме върху лепкавите си нокти, Джуди стоеше пред разхвърляния си гардероб с ръце на хълбоците и преценяваше — после започна да хвърля дрехи към нас: жълт потник и късо изрязани панталонки към Изи и лилава къса рокля на цветя към мен.
— Голям късмет, че сме еднакъв размер.
Гледаше ни как се обличаме и накрая кимна одобрително.
Помогнах на Джуди да си измие косата, изливах кани с вода върху насапунисаната й глава, докато тя коленичеше пред кухненската мивка. Гледах как струите се вият на спирали по жилите на тънката й шия и си мислех, че е красива и крехка като кралица на ешафода. И аз бях нейната избраница: последният човек, който да я докосне, преди да умре. Трябваха часове работа със сешоара и четката, за да се укротят бледите й къдрици в прави кичури, после с лак за коса да се оформят двете крила на бретона й. Кашляхме и се опитвахме да не дишаме.
— Фара Фосет — обясни Джуди, като дишаше тежко, отместваше внимателно глава и се любуваше на отражението си в огледалото. — Моят любим ангел.
Спогледахме се. Знаехме единствено за архангел Гавраил, а неговата коса изобщо не приличаше на тази на Джуди. Стъпалата ни бяха с един размер по-големи, така че, също като грозните сестри от приказката за Пепеляшка, не успяхме да ги напъхаме в нито един чифт от обувките на Джуди. Трябваше да задържим старите си гуменки, което донякъде разваляше вида ни.
— Поне можем да ходим — изсъска Изи, докато слизахме след Джуди по стълбите и гледахме как глезените й опасно се полюшкват над дванайсетсантиметровите платформи под широките крачоли на чарлстона й.
Надявах се, че момчетата ще са се върнали за вечеря и ще ги заварим в кухнята с кофа шарани до краката, с рибешки люспи, намигващи от кожата им, и с миризма на тиня от реката в косата. Мислех, че ще се впечатлят от нашата трансформация — дори и да не го покажат. В огледалото се видях по-красива, луничките ми бяха скрити под пудрата, устните и страните ми изглеждаха по-пухкави и лъскави. Исках да видя изненада върху лицата им, а защо не — и възхищение. Но момчетата не се виждаха никъде. Линда беше там, почистваше чифт ботуши върху разтворен на кухненската маса вестник.