— Сестра ви е лъжкиня! — Гласът на Изи звучеше яростно. — Накара ни да я придружим и после ни заряза. — Чувах как гневът се събира в гърлото й, как стяга гласа й.
— Не знам защо изобщо отидохте — каза спокойно Джон. — Единственото, което Джуди искаше, беше да се сваля с Кевин Кери.
В тъмнината изскочи фар, чухме познатия задавен звук на веспата. Майка ни се появи като рицар в блестящи доспехи. Тревогата ми изчезна, раменете ми се отпуснаха от облекчение. Дори не ми пукаше дали ще е ядосана.
— Очаквах да сте се върнали отдавна — каза тя.
Изгледа момчетата, които примигваха на внезапната светлина.
— Казах на онова момиче да ви върне в десет часа. — Даде газ. — Скачайте зад мен. — Вгледа се по-отблизо в нас. — В какво, за бога, сте облечени? Приличате на проститутки.
Момчетата пристъпваха от крак на крак със сведени към земята очи.
— Довиждане — извикахме в тишината.
Седях отзад, прегърнала майка си, притиснала буза към гърба й. Музиката продължаваше да кънти в черепа ми. Скутерът рязко се разтрисаше на завоите, подскачаше над калта. Отпред притичваха зайци, очите им приличаха на светещи циферблати в тъмното. Прозях се. Спомних си странното прилепване на устата на Джуди към тази на момчето, извивките и слюнката по притиснатите устни.
Жената си е тръгнала заедно с количката си. Пациентите са изчезнали обратно в леглата си. Мраморната хартия остава да съхне на пода. Вече е загубила лъскавината си, цветовете стават по-убити и потъмняват в мътни тонове. Тъжно ми е за загубата на мократа яркост. Оглеждам се за детето; но него също го няма.
Отсреща Джъстин прилича на неподвижен вързоп под завивките. Напоследък спи през по-голямата част от деня. Вече няма плетене. Лежи на възглавницата си със затворени очи. Страните й са хлътнали, покрай тънките й устни витае сянката на смъртта. Виждам лъскавината на скалпа й през кичурите тънка, измокрена с чай коса. Една минаваща сестра се спира да погледне таблицата в долната част на леглото й. За момент се намръщва, после я връща обратно.
Ще ми се Изолта да дойде. Искам да говоря с нея. Имам толкова неща за казване. Не мога да подредя думите си. Не знам как да започна. По време на терапиите също се мъча да съставям изречения. Дори отговорите от една дума са мъчителни.
— Така, Виола — каза доктор Фивър, като се наведе по-ниско към мен, — каква е според теб разликата между храненето с тръба и през устата?
— Трябва да дъвчеш и да преглъщаш, когато попадне в устата ти — отвърнах след известно време.
— Да. — Психиатърката беше търпелива. — Но как те кара да се чувстваш това? — Погледна ме с надежда над рамките на очилата си. — Там е разликата, нали? Как те кара да се чувстваш, Виола?
— Уморена — отвърнах. И знаех, че това е погрешният отговор.
Доктор Фивър въздъхна и записа нещо в бележника си.
Същото е и с Изолта. Ако успея да намеря точните думи, важните звуци, може да ми позволят забавяне в мрежата на времето, да ме оставят да посегна и да освободя нещо, да поправя онова, което е разрушено.
Нахвърлянето на тези думи върху хартия ме накара да се почувствам по-добре. Понякога успявах да ги свържа в едно цяло, което задоволяваше вътрешния ми копнеж. Не се римуваха, нито ме сканираха, нито вършеха, което и да е от нещата, които се предполагаше, че трябва да вършат. Не ги показах на никого. Не ги наричах стихове. За мен бяха просто нещо като молитви или изповеди, докато седях приведена над тетрадката в моята стая в къщата на Хети с надъвкана химикалка в ръката.
Никога не ми е било лесно да разговарям. Заеквах, изчервявах се, губех нишката на онова, което исках да кажа. Изи беше комуникативната. Нея не я беше страх да каже на хората какво мисли или коя е. Можеше да е забавна, гневна, мила — но не задържаше нищо в себе си. Изпускаше го навън.
След като напуснахме гората, сестра ми започна да използва думите покорно. Изглежда, се страхуваше от силата им. Нямаше вече заклинания. Езикът се бе превърнал в нещо, което й помагаше да се впише в заобикалящата я среда. В новото училище възприе начина, по който говореха другите момичета, усвои маниерите им и училищния жаргон. Сега градеше кариера с писане на модни статии в едно списание, описваше дължината на полите и цветовете за сезона. Когато говореше, избягваше метафорите, не искаше да разравя онова, което лежи отдолу. Разчитах, че тя ще е човекът, с когото да разговарям за случилото се. Тя разполагаше със способността да обяснява трудното, да разтваря нещата. Винаги е била водещата. Тя решаваше какви ще са ритуалите ни, тя говореше на древни езици. Когато мама ни остави, тя беше онази, която знаеше какво да направи, с кого да говори. Но сега, когато имам нужда от нея, Изи не искаше или не можеше да говори заради двете ни. Държеше езика си зад зъбите.