Навън беше тъмно като в рог. Фаровете блестяха и се размазваха, караха ме да присвивам очи насреща им. Двете с Изи стояхме близко една до друга; дъхът й излизаше от нея и се вливаше в мен. Отпуснах глава върху рамото й и то леко се помръдна, за да се пригоди към тежестта ми. Имах нужда да я докосна, да се уверя в еднаквостта ни.
Не знаех към какъв живот пътуваме. Бях виждала единствено Британския музей и Ливърпул Стрийт, анонимни шосета и лъскави магазини. Спомнях си черните таксита и червените автобуси. Не бях харесала Лондон, когато мама ни заведе там; стените прерязваха светлината и тротоарите нараняваха стъпалата ми.
Гората вече беше далеч зад нас. Докато Хети ни откарваше в нощта, чувствах, че всичко, което бях познавала, пропада и изчезва подобно на колети, изсипали се от задната част на камион и пръснали се по тъмния асфалт.
15.
— Казах ви вече — уморено обясни Майкъл, — ако видите Черния демон, трябва да кажете името му на глас. Извикайте го високо, разбирате ли? То ще ви предпази. Всеки го знае.
Изи ме погледна. Знаех, че се чуди дали близнаците не ни залагат капан, дали не се майтапят с нас. Момчетата бяха толкова земни, така неразривно свързани с всекидневната и физическата точност на този свят, че беше трудно да се повярва, че имат своя собствена магия. Остроумието им, изострено от иронията, винаги беше пресметнато така, че да издърпа килимчето под краката ни, да ни хвърли в объркване.
— Какво имаш предвид — попита предпазливо Изи, — като казваш, че трябва да извикаме името му?
— Имената са като… ами не знам — Майкъл се почеса по главата — … притежават сила.
Изи зарови върха на обувката си в тревата. Раменете й упорито се свиха напред, очите й го отбягваха. Мълчеше.
— Няма как да го разберете — въздъхна Майкъл, подритвайки един камък по пътя. — И без това не сте оттук. — Погледът му беше лукав, насочен скришом към Изи.
Камъкът направи три широки подскока през шосето, по-малките камъчета се разлетяха настрани, след него се надигна почти невидима миниатюрна прашна буря.
— Оттук сме — натъртих високо, — живеем тук.
— Мама казва, че човек е от селото само ако дядото на дядото на дядото му е роден тук. — Джон вдигна камък, прицели се, отметнал ръка назад, огледа с присвити очи шосето.
— Нашата майка пък казва, че човек е от мястото, където е сърцето му — възрази Изи.
Джон запрати камъка. Улучи една бразда и падна с потракване едва на няколко метра от нас. Майкъл се изсмя.
— Както и да е — рече той, — идвате ли, или какво?
Изи сви устни, сякаш щеше да изсвири, почеса се по главата, сви рамене и ме погледна.
— Добре.
Дъбовете бяха стогодишни — най-старите в Англия. Бяха частна собственост. Няколко табели, закачени за провисналата ограда от бодлива тел, напомняха на хората да не влизат в частната собственост. Дърветата спяха, разперили оплетените си корени в гнилата пръст. Изпочупените и нападали по време на бурите клони лежаха прострени подобно на тъжни самотни зверове, насъбрали гъст слой къпинак около себе си. Тежката шатра от клони и листа придаваше на мястото мрачен и тъмен вид.
Дъбовата гора се простираше на около половин миля от нашата гора. Взехме колелетата си, но ги оставихме в една канавка, защото през гората имаше само една пътека, блокирана на няколко места от паднали дървета. Последвахме момчетата. Катерехме се през клони и се промушвахме под завеси от провиснала зеленина. Преплетени клонки протягаха нокти към въздуха, ленти олющена дървесна кора висяха свободно, сякаш дърветата бяха одрани.
Изпитвах притеснителното чувство, че някой ни наблюдава. По гръбнака ми полазиха тръпки. Сигурна бях, че Изи изпитва същото. Подуших страха, излъчващ се от кожата й.
— Черен демон — шептях неспирно на себе си, упражнявах се в търкалянето на сричките, опитвах се да не се спъна в името, задържах го в устата си, готова да го изплюя на висок глас. Момчетата си бяха избрали пръчки, провериха да не са изгнили, преди да ги стиснат здраво в ръце. Докато вървяха, забиваха в земята тези свои оръжия, а понякога разпердушинваха папратта около себе си с яростен замах.
Нищо не изръмжа изпод земята. Не ни нападнаха никакви разперени нокти, не ни опари никакъв горещ огнен дъх. Не видяхме даже катерица или пепелянка. Нито заек. Само от време на време прелиташе по някоя птица, чувахме шепота на криле в клоните. Бързо трепкане зад гърбовете ни. Вероятно момчетата бяха уплашили всичко живо. Гората изглеждаше пуста. Вървяхме, докато тясната пътека не свърши, после закрачихме надолу по една пясъчна пътека, водеща през открито затревено блато. Пролетното слънце пареше по гърбовете ни. Сред зеленината проблясваха виолетови петна, пиренът бе започнал да покарва. В далечината чухме шум от двигател. Не виждахме нищо, но звукът равномерно приближаваше, беше съвсем близо до завоя.