— Горският пазач — каза Майкъл. — Да се връщаме.
Обърнахме се и хукнахме към прикритието на дърветата, а Джон крещеше след нас. Краката ни с мъка преодоляваха гънките на пръстта и когато стигнахме до здрача сред дъбовете, гърдите ни се повдигаха тежко.
Стоварихме се върху влажния мъх, жадни и с паднал дух. Бяхме ядосани от начина, по който се беше развил стегнато навитият ден и се беше разпаднал в нищо. Цупенето ни накара да се разделим един от друг. Майкъл стържеше мъх с една пръчка, безсмислено ровеше из земята. Облизах солта от устните си, избутах назад кичура коса, паднал в очите ми. Исках да се прибера у дома. Мама шиеше парцалените си кукли със страстно забиване на иглата, заобиколена от купчини плат.
— Не се бавете — беше ни поръчала тя. От косата й висеше парче оранжев памук. — Можете да ми помогнете с лицата.
— Трябва да си вървим — казах на Изи, вдигнала вежди.
— Да — съгласи се тя. — Мама ще се чуди къде сме.
Джон издаде звук, подобен на грухтене, примесено със смях.
Изи го изгледа.
— Какво?
— Вашата мама не знае кой час от деня е — подхвърли Майкъл.
— Какво трябва да значи това? — Изи отметна косата си назад, вирна брадичка.
— Всички знаят — продължи Майкъл. — Тя е луда, вашата мамичка. Напълно откачена.
— Разкарай се!
Майкъл и Джон приближиха един до друг.
— Какъв ви е проблемът? — каза единият от двамата. — Вярно е, нали?
Изи се изправи на крака, протегна властно ръка напред.
— Виола! — заповеднически изрече тя.
Сърцето ми биеше лудо. Светът се преобърна с главата надолу. Въздухът беше наситен със злоба, свит на кълбо и убийствен сред клоните и листата. Не можех да дишам. Изправих се трепереща и поех ръката на сестра си. Пръстите й бяха потни.
— Не вървете след нас — каза Изи.
— Гледайте си работата! — Гласът на Майкъл беше разпален и гневен.
Бързо се отдалечихме, клоните ни шибаха през лицата, вдигнахме ръце, за да се предпазим от тях. Тъмната зеленина на гората ни объркваше. Единствената пътека сякаш се разцепи на две. Изи пое по по-широката отсечка, но тя бързо се стесни и свърши в къпинака.
— Гледайте си работата! — изимитира Майкъл тя.
Къпините се закачаха за нас, раздираха кожата и дрехите ни. Спрях да се откача, да отделя малките бодли от джинсите си.
— Трябва да се върнем. Това не е правилният път.
Сетих се за Джон, за отпуснатите ъгълчета на устата му. Беше застанал рамо до рамо с брат си, очите му ме гледаха нещастно и в тях съзрях въпрос. Не знаех какъв.
— Изи — казах и засмуках одраскания си пръст. — Виж! Не можем да минем. Трябва да се върнем.
Изолта поклати глава. Не можеше да признае, че сме се изгубили. Гърдите й се надигаха рязко. Прехапа устни.
В бузата ми се удари муха и аз я прогоних с длан. Още една. Наблюдавах несигурния въздушен път на насекомото, издигането му, после спускането надолу и изчезването му в някакво кухо дърво. Приближих натам. Чух настойчиво тъмно бучене, като от грозд жужащи тела. Проследих звука, изкатерих се нагоре, като се улавях за грубата кора, за да надникна в изгнилия дънер.
Отвътре ме гледаше лице. Залитнах назад, вкопчих пръсти в ронещата се кора, за да се задържа да не падна. Лицето имаше дълга муцуна, извита над оголена паст. Видях върха на зъб, сив език, млечни очи, втренчени в мен. Куче. Черно куче, чиято козина беше сплъстена от засъхнала кръв. На врата му стърчеше къса бяла кост. Приличаше на къс месо от дървения блок на месаря. Отрязаната глава лежеше насред окървавени загнили листа. Мухите се движеха бързо, заети да смучат от зейналата рана, допираха криле и крака.
Наполовина паднах, наполовина пропълзях надолу. Облегнах се на едно дърво, закрих лице и помирисах смъртта върху пръстите си.
— Извикай момчетата — прошепнах, усещайки внезапно гадене. — Бързо ги извикай. Черния демон е мъртъв.
16.
Изолта отново изважда чека от плика. Прочита цифрата в карето, макар че вече я знае наизуст. Прокарва пръстите си по хартията. Държи чека от два дни. Днес ще го депозира в сметката си. Това ще означава, че е приела условията им. Консултира се с адвокат, просто да се увери, че са й предложили правилната сума, и той й отвърна: