— Парите са добри. Не си струва да ги оспорваш.
Бен тихо и одобрително беше подсвирнал.
— Вземай парите и бягай, Изи. Можем да си направим прекрасна почивка на Сейшелите или нещо подобно. Прати ги по дяволите. Струваш двайсет пъти повече от Сам Фаулър.
Парите означават, че няма да й се налага веднага да започне да си търси друга работа. Разполага с достатъчно, за да плати дълговете си и да живее, без да работи, дълго, месеци наред, стига да е пестелива. Но Изолта не е в настроение да пести. Вътре в нея, подобно на пара в чайник, кипи необуздана енергия. Почивката не е това, което иска. Не знае какво иска.
За момент се поколебава дали да съобщи на Хети за съкращението си. Но леля й никога не е била съвсем наясно с какво точно си изкарва хляба Изолта. За нея светът на списанията е напълно безсмислен. Откакто се е преселила в Ирландия, Хети се е посветила на ежедневна борба с жестокото отношение към животните и дели къщата си с цяла колекция бездомни кучета и котки. Изолта осъзнава, че би могла да отиде да види леля си — да си купи самолетен билет до Корк и да прекара там един дълъг уикенд, — но въпреки че много обича Хети, не е сигурна, че е в настроение да понесе свободно шляещите се по цял ден животни, купичките им с храна, както и космите и мръсотията, покриващи всичко, в това число възглавниците и покривките на леглата.
Не за пръв път пропуска да съобщи на Хети какво се случва. Искаше да й пише и да й каже, че отново са приели Виола в болницата, но сестра й побесня, когато й спомена за подобна възможност.
— Не мислиш ли, че вече е направила достатъчно за нас? — възкликна Виола. — Знаеш какво стана последния път, когато се втурна насам. Трябваше да намери хора, които да се грижат за всичките й животни. И когато пристигна тук, не можа да направи нищо за мен, така че си беше пълна загуба на време. Няма никакъв смисъл да й се казва — моля те, недей.
Изолта разполага с цял ден, в който единственият й план е да отиде да види Виола. Как да си запълни времето? В списанието винаги имаше спешни редакторски срещи, а моделите, стиснали буковете си, се редяха на опашка, за да ги приеме. Представя си заместничката си — безлико, безименно, безполово същество — да съчетава тоалети в нейния моден гардероб и да рови из релсите с дрехи заедно с Луси. Главата й забучава като лента на забързан кадър — представя си как непознати пръсти издърпват шапки, захвърлят рокли настрана, развяват шалове, подобни на ярки знамена.
Отваря гардероба в апартамента си и се докосва до вълна и кожа. Изважда една черна плисирана копринена пола и я пуска на пода. Вече няма нужда да се докарва. Може да се облича както си иска. Никой не я гледа или преценява. Избира чифт джинси и една стара тениска на Бен. Ще й трябва ли яке? Наднича навън, проверява какво е времето. На фона на безоблачното небе се открояват сгради и дървета с тъмни изострени ъгли. Дори през затворения прозорец се чува бодрата птича песен.
Изолта присвива очи срещу ярката утринна светлина и внезапно си спомня за ритуалите, които двете с Виола извършваха в чест на слънцето. Идея, до която бяха дошли, след като майка им ги беше завела на една друидска церемония преди много години. Изолта си беше измислила свой език, изкривени въображаеми думи. Виола си мислеше, че сестра й е открила някакъв древен език. Все й се искаше да признае, че си го е измислила, но така и не го направи. После двете престанаха да вярват.
На постелката пред вратата лежат две писма, адресирани до нея. Сметката за газта и плик, надписан с непознат за нея почерк. Вътре открива писмо от конюшните „Съфолк пънч“. Чете и препрочита редовете, като проследява изреченията с пръст. Смръщва вежди. Устните й се разтварят от изненада и тя поклаща глава в празното фоайе. Канят я да посети новите конюшни, да види жребчето, което една от кобилите току-що е родила. Разбира, че самата тя си е докарала тази нежелана покана. Преди няколко месеца беше чула, че организацията за защита на породата „Съфолк пънч“ се нуждае от финансова помощ, спомни си огромните коне с цвят на мед, които държаха край блатата до морето. Едно модно шоу и разпродажбата на дрехи и гримове от рафтовете в списанието бе достатъчно за събирането на щедро дарение. Тогава беше доволна, че може да предложи някаква помощ. Харесваше й да знае, че конете са все още там, че вървят през високата трева, че стоят търпеливо до портата с наострени уши, сякаш заслушани в шума на вълните.
Но не й се беше наложило да свърши нещо трудно. Помощта й не включваше ходене дотам. Не трябваше да напуска Лондон. Пъха писмото в чантата си. Дано не забрави да изпрати любезен отказ.
Решава, че ако ще харчи отговорно, не бива да ползва таксита, преди да си намери нова работа. Ще отиде при Виола с автобуса. Спомня си как Бен й се беше присмял.