— И ти се смяташ за лондончанка! Не само, че автобус номер осемдесет и седем ще те закара буквално до централния вход на болницата — беше казал той, — но и спирката му е в края на твоята улица.
Така че сега чака на въпросната спирка заедно с някаква млада майка, мрънкащото й бебе и един възрастен човек, който си чопли носа, загледан втренчено пред себе си. Изолта си слага слънчевите очила. Не можа да го обясни на Бен, но откакто беше дошла в Лондон, си беше обещала, че никога няма да бъде бедна и никога няма да зависи от някого за нещо. Не иска да бъде като Роуз.
Спирката е разбита. Под обувките й скърцат натрошени стъкла. През нащърбения отвор в стената вижда шайката гарвани, които се преследват в тревата на отсрещния площад. Пред очите й за кратко се мярка споменът за тъмните птици, излитащи през един прозорец на защитната кула. Смръщва чело, примигва, за да отпъди видението. Един гарван стои на релсите и я гледа дръзко и преценяващо, отворил хищната си човка, сякаш се кани да й каже нещо. Има едно детско стихче за подобни птици в пай. Не. Не точно. В стихотворението се говореше за двайсет и четири коса. Гарваните са прекалено заплашителни и жестоки. Повече подхождат за по-тъмните краски на някоя вълшебна приказка — където да правят компания на вълци и вещици.
Когато влиза в отделението на Виола, не се стърпява и поглежда към отсрещното легло, доволна, че старицата изглежда заспала. Облекчението й прераства в ужас, когато зърва Виола. Сестра й лежи на възглавницата със затворени очи, към нея е прикачен сърдечен монитор. В ръката й са забили нова система. Докато Изолта приближава, Виола започва да кашля — кух, режещ звук.
— Какво е това? — прочиства гърлото си Изолта и посочва към системата и към мигащия апарат. — Да не би сърцето ти отново да ти прави номера?
Виола поклаща глава.
— Кръвното ми е ниско. Просто го следят.
— Тази кашлица ми звучи гадно. — „Трябва да запазя спокойствие“, мисли си Изолта. Но страхът вече изтласква насила въздуха от дробовете й, кара собственото й сърце да забие учестено.
— Най-обикновена кашлица — дъхът на Виола е леко свистящ, — развила съм някаква тъпа белодробна инфекция.
Изолта се чувства брутално цяла, упорит боец. Сестра й сякаш е безплътна. Прилича на сянка — въздух и дух. Синкавата й кожа, подобно на мрежа, придържа топящите се кости едни към други. Виола страда като древна светица.
— Не! — вика високо Изолта. Не е имала намерение да го прави.
Виола озадачено я поглежда.
— Това не ми харесва. — Изолта ръкомаха, после ръцете й увисват безпомощно от двете й страни. — За бога! Виола! — Гласът й пресеква. — Защо го правиш? Защо?
Виола се затваря в себе си. Около чертите на лицето й сякаш се образува ледена кора, покрива я. Тя се извръща настрани от Изолта.
— Недей. — Думата е произнесена шепнешком, последвана от нова кашлица. Изолта наблюдава как спазмите разтърсват костите на сестра й, забелязва треперенето на ребрата и раменете й. Изглежда така, сякаш ще се разпадне. Задъхва се и гърдите й засвирват.
До леглото изниква медицинската сестра. Хваща китката на Виола, проверява пулса й, поглежда към монитора. После извръща очи към Изолта.
— Може би ще е по-добре да дойдете по-късно — кимва, но не грубо. — Мисля, че на сестра ви й трябва почивка. Ще й вкараме малко кислород.
Изолта кръстосва из болничните коридори. На приземния етаж открива кафене и си поръчва кафе. Сяда на зелен пластмасов стол пред зелена пластмасова маса и отпива от блудкавата течност. Болничният живот кипи около нея. Пациенти в нощници си купуват сладкиши и списания от магазина отсреща. Върху лъскавите пластмасови столове седят превити над храната си хора, вперили поглед пред себе си. Един санитар на съседната маса се обляга на лакът и унило си играе с празно пакетче от захар. Изглежда изтощен.
Изолта обръща хартиената чаша; тя оставя влажни кръгове върху масата. Не трябваше да си изпуска нервите. Това никога не е водило до нищо добро. Беше се уплашила, когато беше видяла прикачената към Виола апаратура. Сега се страхува, че сестра й не разполага със съпротивителни сили, за да се пребори с една инфекция. Гладът е изчерпил всичките й резерви. Накрая ще я убие нещо подобно. И Изолта е безсилна да стори каквото и да било.
Дръзкото настроение я е напуснало. Гърлото я боли. Почти никога не плаче. Скръбта й е суха, стържеща, подпалваща гърлото й. Усеща как гласните й струни се свиват. Чувства се наранена. Поглежда в чантата си с надеждата да открие там някой ментов бонбон и попада на снимката на коня. Забравила е, че е вътре. Дали Виола ще се сети за онази сутрин? Ще си спомни ли как с момчетата намериха загубения кон?