Обратно в отделението. Виола обръща глава и се усмихва на Изолта. Кожата в ъгълчетата на напуканите й устни болезнено се разтяга. Виола бързо прощава. Това винаги е било едно от ценните й качества. Изолта внимателно сяда до леглото. Изважда снимката на коня и я слага в ръката на сестра си.
— Виж — казва, — спомняш ли си?
Не знае какъв отговор очаква. Снимката на коня е като предложение за мир.
— О, да. Ти събра помощи, нали? — Виола се вглежда в коня. — Това беше добре. — Погледът й се замъглява. Изпуска снимката, сякаш пръстите й нямат достатъчно сила да я задържат.
— Аха. — Изолта поема дълбоко дъх. — Днес получих писмо от организацията. Канят ме да ги посетя.
— Да отидеш в Съфолк? — произнася с мъка Виола, взема отново снимката и я поглежда. — Да се върнеш? — В гласа й се усеща тревога, искрица интерес.
— Да.
— И?
— Не знам — ще й се Виола да погледне към нея. — Луда идея наистина. Не искам да ходя. Мина… толкова време. Пък и е твърде далеч за един ден.
Виола болезнено извръща глава.
— Отиди. Трябва да отидеш. — Настойчивостта в думите й я измъчва.
— Но… — Изолта се мръщи, изненадана и разколебана. — Не знам… Искам да кажа, че не знам как ще стигна дотам. Не шофирам.
— На два часа път е. Вземи влака. — Гласът на Виола се стяга от нетърпение.
Изолта кашля, поглежда опакото на дланите си. Тялото й е напрегнато от съпротива.
— Моля те. — Виола премества пръсти към Изолта. — През цялото време си мисля за там. Сънувам. И през деня. Прехвърлям всичко отново и отново. — Тя сграбчва китката на сестра си с изненадваща сила.
Изолта иска да й каже, че завръщането е невъзможно. Всичко е различно. Онова, което е станало, не може да бъде променено. Изречените думи не могат да се върнат назад. Съществуват само движение и промяна, и надежда, че времето ще те отнесе достатъчно надалеч, за да избледнеят контурите на ужаса и да се размият.
— Нищо не можем да променим — тихо изрича Изолта. Не помръдва под костеливите пръсти на сестра си.
— Знам. Знам. Но… — Виола поклаща глава, отмества ръцете си. — … Искам да разбера какво става с момчетата. Не може и ти да не го искаш. Ние ги изоставихме, Из. Знаеш, че е така. Продължихме напред, като се престорихме, че нищо не се е случило. Никога не говорим за това. И на мен ми писна. — Нова кашлица, дълбока, разкъсваща. — Писна ми от всичко. И от мен самата.
— Добре — Изолта хвърля бърз поглед към сърдечния монитор, — щом искаш, ще отида. След като е толкова важно за теб. Но трябва да ми обещаеш, че ще се опиташ, Виола. Ще се опиташ да се храниш. Ще се опиташ да подобриш състоянието си.
Виола я поглежда и кимва.
— Ще ти се обаждам всеки ден. — Изолта прехапва устни. — Няма да отсъствам дълго. Само един уикенд. Ще разпитам наоколо. Ще видя дали можем да ги открием.
— Остани толкова дълго, колкото се налага. — Виола затваря очи. — Не се притеснявай за мен. Няма да отида никъде.
Внезапно поглежда към Изолта, прави опит да повдигне глава, с мъка се подпира на лакти.
— Усещам, че двамата имат нужда да бъдат открити, Изи. Не спирам да ги сънувам.
Продължава да стиска снимката на коня.
Пълното осъзнаване в какво е допуснала да бъде забъркана кара Изолта да се спре насред улицата пред болницата, неспособна да помръдне. Колите я подминават. Учениците си подвикват един на друг от другата страна на тротоара. Страхът се събира в нея, оплита се и се стяга на възел. Няма връщане назад. Трябва да отиде. Обещала е. В миналото е подвеждала Виола. Ако успее да направи това, може би ще компенсира останалото. Може би то ще помогне нещата между двете най-сетне да се оправят.
Изолта стои насред групата момичета около едно табло. Търси името си в списъка. Прехапва развълнувано устни, когато разбира, че е първа по резултат в срочните изпити. Не откъсва очи от думите. Изолта Лъв. 87%. Английска литература.
— Браво — поздравява я някой.
— Първа си по пет предмета. — Хелън промушва ръка под лакътя й. — О! Удивително.
Изолта усеща как удоволствието обагря страните й.
Гласовете на момичетата ехтят около нея. По коридора кънтят стъпки. Шепот докосва стените с цвят на магнолия, издига се нагоре сред извитите опорни греди на залата. Лабораториите миришат на химикали и съскащи Бунзенови горелки. Във вторниците играят хокей на ветровитото игрище, облечени в блузи от памучно трико и тъмносини полички. Изолта е открила, че е добра с хокейния стик, с провирането на топката през буците пръст и настръхналите крака на останалите момичета.