— Можеш ли да дойдеш? — Хелън чака нетърпеливо.
Парти по случай четиринайсетия ми рожден ден, се чете върху поканата, изписана със завъртян шрифт. Отгоре се виждат балони и звезди. Изолта вдига поглед.
— Да, с удоволствие.
Ненормалница. Мръсно хипи.
Двете с Виола, залегнали сред надгробните плочи в очакване на училищния звънец: обучаваните у дома самотници, очакващи да бъдат пуснати отново в горите, на свобода. Да се изгубят сред дърветата.
— Супер. — Хелън се усмихва.
Изолта усеща как потта избива под мишниците й. Отпуска ръце встрани. Трудно е да си популярен. Изисква се усилие да играеш тази роля. Виола не иска да й помага. Прави се на възможно най-грозна и отказва дори да направи опит да се впише в новата среда. Изолта нехайно затъква коса зад ухото си и възприема правилния тон.
— С какво ще си облечена?
Но Хелън леко се мръщи, сякаш изпитва неудобство. Виола се е появила беззвучно от една празна класна стая; завърта се около тях, наднича изпод водопада от наскоро боядисана черна коса. Подсмърча и поглежда към Изолта.
— Ще хващаш ли автобуса?
— Виола. — Хелън прочиства гърлото си, произнася името й високо, сякаш Виола е глуха или тъпа. — Искаш ли да дойдеш на партито ми?
Очите на Виола се разширяват. Тя поглежда към Изолта, прехапва устна и забива очи в ожулените си обувки, които са в противоречие с училищния правилник.
— Не — бързо отвръща Изолта. — Виола всъщност не обича партита. Няма да ти хареса, нали, Виола?
17.
Готова съм за полет, тялото ми е наклонено под ъгъл от вятъра. Въздухът е разреден и яростен, солен от морските изпарения. Облизвам устни. Ако се наклоня напред дори само милиметър повече, ако се протегна още съвсем мъничко напред, някой силен порив на вятъра ще поеме тялото ми и ще ме запрати в широкия басейн на небето. Но аз съм пуснала корени в камъка.
Държах птичата костица в джоба си. Почувствах я гладка срещу палеца ми. Колко лека беше, бледа като луната, плъзгава в ръката ми. Отблизо повърхността й беше осеяна със ситни дупчици подобно на вкаменелост.
Край морето, от прозореца на една кула, излетяха подплашени гарвани. Черните им сенки се пръснаха. Върнаха се, когато си тръгнахме, дойдоха откъм осветени от слънце хълмове, плъзнаха се обратно с разперени криле, за да засвидетелстват господството над дома си.
Един ден ще пристъпя в пространството. Ще усетя как въздухът подхваща кухите ми кости, как погалва на вълни силно опънатата ми кожа. И ще изчезна — сянка, бягаща по тревите, форма, захвърлена върху камъчетата на плажа.
Зелените стени се затварят. Флуоресцентната светлина пада силно надолу, удря ме през очите. Мониторът до леглото ми примигва в червено, доказателство, че сърцето ми все още работи.
Сестрите се движат между леглата, навеждат се и се изправят, разговарят помежду си.
— Гледа ли „Далас“ снощи?
— Мислиш ли, че Джей Ар го е направил?
Смях.
— Да, Сю Елън се е заела със случая му.
— Госпожа Скот взе ли си лекарствата?
— Преди половин час, но трябва да й се направят кръвните изследвания.
Думите им се смесват, преливат в размазан отдалечаващ се шум. В другия край на стаята санитарка дръпва рязко завесата около едно легло. Иззад тънката материя се разнася ридание, позив за гадене, после — плисък, когато повърнатото се удря в легенче. Запушвам уши с длани.
Къде ли е Изи в момента? Дали вече е във влака? Чувам тракане и съскане на ускоряващи хода си колела върху релси. Предприехме същото пътуване, когато мама ни заведе в Лондон да видим гробницата на Тутанкамон в Британския музей. Изолта ще хване влака от Ливърпул Стрийт за Ипсуич, точно както ние го бяхме направили навремето, с глави, изпълнени със златни сфинксове и мисълта за едно мъртво момче, чието сърце лежеше в кутия до него.
По време на своето пътуване Изолта ще види зеленина и теменужки, изненадващите нюанси на слеза върху каменно кафявия фон. Прещипът проблясва ярко сред тъмните трънаци. Небето се отваря широко — сякаш лепенка, издърпана назад от разстоянието и хоризонтите. Сред тревите покрай живите плетове избуява див чесън и папрат. Морето се разбива в дребния чакъл на брега; калугерици се спускат надолу и извикват.
Първо ще отиде до тяхната къща. Представям си я на алеята отвън. Гледа към лющещите се рамки на прозорците, купчината стари гуми и продънения мотоциклет. Наблизо пропълзява трактор; под обувките й има кал. Тя кихва. Носът я засърбява от страх. В моите представи трябва силно да се фокусирам, за да освободя една част от себе си и да я изпратя при нея. Преплитам пръсти в нейните, шепна окуражителни и успокояващи думи. Майкъл или Джон, един от двамата излиза от входната врата. Джон. Разбира се, че ще е той. По-висок и с по-широки рамене, отколкото последния път, когато го видях. Засенчва очи с ръка, по лицето му се изписва недоумение. Но после той се усмихва и с усмивката му болката ми изчезва, присвиването в стомаха ми престава, кошмарите избледняват.