Изтривам очи с крайчеца на чаршафа. Глупачка. Нищо няма да сложи край. Гърдите ме болят, сякаш някой е седнал на тях и притиска дробовете ми. Не спирам да кашлям. Моля се Изи да ги открие.
Малкото момиченце се е върнало в отделението. То поне ме разсейва. Чувствам се по-добре дори само като го гледам. Твърде дълго съм прекарала сред тези болни тела. Момиченцето се стрелва между леглата, кестенявата му коса се развява зад него, заобикаля сестрите и пациентите. Бързите му крачка се движат безшумно по пода. Изненадана съм, че никой не му прави забележка да спре да бяга. Сестрите са прекалено заети, за да се занимават с него; то подскача леко зад гърбовете им. Не биха могли да го хванат, дори да се опитат.
Момиченцето спира до леглото на Джъстин и се обляга на края му. Трябва да е една от внучките, за които Джъстин не спира да приказва. То разперва ръце над завивките. Тялото му се отпуска; всичката гъвкава грациозност на младостта се крие в гръбнака и стъпалата му. Пръстите му се движат по болничното одеяло, натискат невидими клавиши, сякаш свирят на пиано.
— Този уикенд ще си направим пикник — усмихна се мама. — Искам да се запознаете с един човек.
Беше се върнала от последния си урок по дървообработване. В ръцете си държеше кутията за писма, предмета, над който се беше трудила цял срок. Беше най-обикновена кутия със закачен на панти капак. Отпред имаше резе. Беше изписала фамилията ни с несигурни букви: Лъв.
— Поканих Франк, учителя ми, да се срещнем на плажа. Казах му, че ще донесем обяд. — Тя млъкна, за да постави пощенската кутия на кухненската маса. — Той има дъщеря. Мисля, че е няколко години по-малка от вас.
Повдигнахме капака на кутията и надникнахме вътре. Беше празна. Прокарах длан по страните й, опипвайки грапавата структура. Прониза ме остра болка. Дълбоко под кожата ми се заби нещо тъмно. Изскимтях и засмуках мястото с треската.
Мама се надвеси над кутията.
— Изглежда добре, нали? — каза тя, издухвайки кичур коса от очите си. Извърна се настрана и се протегна да отвори шкафа, намръщи се. — По дяволите! Нямаме хляб. Ще трябва да отида до магазина. Ще направим кейк. Но дали ни е останало от брашното, което набухва само? — После, към мен: — О, престани да вдигаш врява, Виола! Треската ще излезе сама, когато й дойде времето. Защо не сте в леглото? Утре сте на училище.
Докато лежах, си мислех за кучешката глава. Изглеждаше ми като най-лошия вид знамение. Какво точно предизвестие можеше да ни носи? Изи не знаеше.
— Не разбирам — беше всичко, което каза, след като беше надникнала в дървото. И кихна.
На момчетата им отне цяла вечност да оглеждат главата. Казаха, че не е на Черния демон, той не можел да бъде уловен. Тази там била принесена в жертва от вещици. Най-обикновено куче, значи, някакво бездомно псе или може би цигански мелез, хванато и завлечено в гората посред нощ. Представих си момента, в който са прерязвали гърлото му. Вратът, отметнат назад, острието, разрязващо вената. Внезапно потрепване и кръв, плиснала по листата на бодливата зеленика, доверчивите кучешки очи, замъглени и празни.
— Но защо?
— Стари обичаи. — Майкъл сви рамене. — Не знам — хората идват отдалеч, за да извършват ритуалите си. — Изглеждаше объркан. — Горите са магически.
Говореше на мен. Той и Изолта продължаваха да избягват директната комуникация. Тя клечеше до основата на дървото и разглеждаше останките от малък огън, които не бяхме забелязали по-рано. Кръг от студена пепел. Тя я разрови с пръчка, отказвайки да вдигне поглед. Знаех, че ми е ядосана, задето ги бях извикала.
Аз обаче останах доволна, когато видях Джон да си проправя път сред къпинака към нас с пръчка в ръка.
— Много ли вещици има? — попитах, оглеждайки гъсталака от храсти и обвити в плевели дървета.
— Много — отвърна Джон. — Нали знаете голямата къща, в която работи мама? Тя твърди, че там има специални „вещерски знаци“, издълбани в таваните. От стари времена. Но и сега има живи вещери. Забили сме подкова над вратата ни, за да ни предпазва от тях. Старецът Брабън има една бутилка, заровена под дюшемето, в която са напъхани кичури човешка коса и останки от мъртво пиле.