Двете с Изи вярвахме във вещици. Но нашите идваха от страниците на книгите. Те бяха същества, очертани с мастилени линии, и принадлежаха към друг свят. Усещахме ги в тъмното, в моментите между събуждането и заспиването. Но вещерите, за които говореха момчетата, бяха почти толкова нормални, колкото фермерите или млекарите. Можеха да са хора, които познаваме. Тези вещери дишаха същия въздух като нас. Идваха, промъквайки се през горите, прерязваха гърлата на кучета и палеха огньове в корените на зелениките.
— Главата е знак — каза Изи, като изтри праха от джинсите си.
Започнахме да кроим планове да следим вещерите. Можехме да спасим следващата им жертва. Щяхме да я откараме у дома и тя щеше да стане наш домашен любимец, рошавият му врат щеше да е защитен под нашите добри ръце.
— Това е ужасно — възкликна Изи. — Жестоко. — Кимнахме в знак на съгласие.
— Ще се върнем при пълнолуние — каза Майкъл.
Планът сближи Изи и Майкъл, покри болката подобно на пепел върху умиращи въглени.
В събота мама ни среса. Възлите коса се заплитаха в зъбите на четката и ние се съпротивлявахме, отмятайки глави. Но мама беше упорита. Дори успя да прокара мокра хавлиена кърпа през лицата ни. Застанали до веспата, хвърлихме монета, за да определим коя къде ще седи — десетте пенса полетяха високо в сутрешния въздух.
— Тура! — извиках. Изолта спечели. Получи мекото място зад мама.
Наблъскана в страничния яйцевиден кош, свита между тънките му стени от фибростъкло, трябваше да държа коленете си притиснати към гърдите, за да остане място за кошницата за пикник, едно вмирисано на мухъл килимче и хавлиите за плаж в краката ми. Мама караше бързо; вятърът свистеше около мен и аз подскачах при всяка неравност. Кошът беше толкова нисък, че гумите на камионите бяха на едно ниво с главата ми и тънки жилави клонки от платното шибаха по предното стъкло.
Пристигнахме рано на мястото на срещата — колибата на спасителя в края на крайбрежната улица — и повлякохме кошницата и килимчето по поддаващите под краката ни купчини чакъл към морето. Беше в началото на лятото. На брега се виждаха купчини водорасли, бледозелени и гумени на допир. Върху вълните и каменистия плаж се плъзгаше хладен бриз, раздвижваше белите венчелистчета на лайката и караше голите ни ръце да настръхват.
Морето беше мрачно, вълните се разбиваха в брега. На хоризонта се бяха насъбрали облаци, големи и тъмни, носещи заплаха за дъжд. Не беше най-подходящият ден за пикник. Мама запази доброто си настроение, извади кутиите с храна от кошницата, опъна килимчето и го затисна с тежки камъни в краищата. Свалихме капаците от консервите и вдъхнахме дълбоко аромата на панирана шунка, сирене и зрели домати. Изглежда, беше похарчила пари колкото за цяла седмица. Устите ни се наляха със слюнка.
— Вижте — кимна Изолта към къщичката на спасителя. — Това те ли са?
Към нас през чакъла крачеше висок мъж. Вятърът отвяваше назад рядката му коса. Оплешивяващото му чело лъщеше. Светлината се отразяваше в очилата му, прикриваше очите му. Беше облечен в бежов костюм, намачкан и широк. Държеше някакво дете за ръката. Момиченцето се плъзгаше до него, дългите му кафяви плитки се люлееха зад раменете.
— Къде е жена му? — попита подозрително Изолта.
— Шшт. — Мама се намръщи, изправи се на крака, приглади полата си с длани. — Казах ви. Вдовец е. — Махна на приближаващата двойка. — Скочете, момичета. Поздравете — изсъска, после пристъпи напред и ги посрещна с приповдигнат празничен глас: — Здрасти! Пристигнахте! Прекрасно!
Обърна се към нас с умолителна усмивка.
— Момичета, това са Франк и Поли. — Тя бързо докосна развятата си от вятъра коса. — А това са моите дъщери, Изолта и Виола. — Франк се усмихна и ни възнагради с разбираща усмивка, очите му се разшириха от объркване. — Мили боже! Еднакви като две капки вода. Каква е тайната? — Той побутна очилата на носа си. — Как ги различаваш? — Усмихна се широко, доволен от шегата си.
Зачаках го да отбележи, че аз съм по-дебелата. Очите му се задържаха върху мен и разбрах, че си го мисли. Смехът на мама беше остър и пресилен.
— О, ще видите колко са различни, щом веднъж ги опознаете.
Гледахме втренчено бащата и дъщерята. Лицето на Франк, което сякаш нямаше кости, ме караше да си мисля за лошо направените модели от пластилин. Почесах се по пищяла с обутото си в сандал стъпало. Момичето, Поли, ни зяпаше с интерес. Имаше вид на добре гледано дете, закръглените му ръце плачеха да бъдат ощипани.