Поли приближи до брега и ни загледа.
— Аз не плувам в морето — опита се да започне разговор тя.
Изолта не й обърна внимание. Устните на сестра ми бяха загубили цвета си, побелели като на мъртвец. Цепеше през вълните, присвила очи и изпълнена с решимост, устата й поемаше въздух между загребванията. Обърнах се и изсъсках така, че мама да не чуе:
— Човек е истински плувец само ако плува в море. Басейните са за лигли.
— Не съм лигла — отвърна разумно тя, — но татко казва, че може да се удавя в морето.
Потопих се дълбоко във водата и загубих всякакво усещане за тялото си. Вдървените ми крайници се мятаха с надеждата да ме задържат на повърхността. Чувах жужащия глас на Поли, но отказвах да възприемам думите й. Двете с Изолта плувахме дълго, цяла вечност. Когато се върнахме посинели на брега, зъбите ни тракаха така силно, че не можехме да кажем и дума. Поли се беше върнала при възрастните.
Тримата, осветени от слънчевите лъчи върху килима, с развети от вятъра дрехи, сякаш бяха подредени от някой художник; грациозната фигура на мама се навеждаше към останалите двама, предлагаше им чинии с храна, пълнеше пластмасовите им чаши. Поли беше изритала встрани сандалите си; каза нещо, което накара възрастните да се засмеят. Мама протегна длан и я докосна по ръката. Закуцукахме към тях през камъните, бесни като мокри вълци, обикалящи около лагерен огън.
— Надявам се, че няма да видим тези хора никога повече — каза ми Изи същата вечер, когато си легнахме.
— Каква лигла — съгласих се.
— А той е толкова… — Изолта се затрудни да намери точната дума.
— Досаден? — предложих.
— Да. — Тя лежеше опъната до мен, позната като някой от собствените ми крайници. Изкикоти се. — Скучен. Единственото, за което може да мисли, е училището.
— И за дъските — добавих.
— И за чукове и пирони, ако се осмели да рискува… — Засмяхме се.
— Каква загуба на време — измърморих, — можехме да го прекараме с момчетата.
— Лошите! — изимитира Изи гласа на Франк.
Оставих деня да отлети. Поли и Франк се разтопиха в забравата: грешката на един пикник, в който бяхме взели участие толкова отдавна. Имаше по-важни неща, за които да мисля.
Долу чувахме как мама тананика, говори на котката, отваря и затваря шкафове. Тъмнината се притисна към прозореца на спалнята, донесе със себе си звука на гората: сладкото бухане на бухал, остър животински вой — стряскащ, но далечен. Потопих се още по-навътре в уюта на слятата ни телесна топлина. Външно все още бях студена от плуването, кръвта вибрираше във вените ми като морска вода.
18.
— Жалко, че не мога да дойда с теб — измърморва Бен в косата й и се търкулва настрани, потен и лепнещ; ръката му описва линията на гърдите й. — Само ако ме беше изчакала да свърша тази работа, тогава можех да си взема два дни почивка…
— По-добре да отида сама — казва Изолта и наистина го вярва. — Но ще ми липсваш.
— Гаднярка! Ще ми се да видя къде си израснала — оплаква се той и я целува по рамото. — Мястото може да ми разкрие нещо за теб. Да запълни някои празнини, които предпочиташ да държиш в тайна.
Тя нежно го отблъсква.
— Не ставай глупав — целува го леко. — Ще се върна, преди да си се усетил.
Бен заспива почти веднага; Изолта лежи будна, заслушана в бученето на трафика, далечното ръмжене на метрото, вибрирането на такси отвън, воя на сирени, гласове и стъпки по улицата отдолу. Как ще заспива без успокояващото въздействие на този многолюден град? Без Бен? Без заспалата му, по детски отпусната фигура, притисната към нейната, без тихото му похъркване. Тя гали силното му рамо, учудва се на сервиращото изненади свое сърце, на разгръщащите се чувства, развиващи се като кълбо от празната сърцевина.
Хваща влака от Ливърпул Стрийт. Романът лежи непогледнат в скута й, погледът й следи променящия се пейзаж през мръсния прозорец: покрайнините на града, прането, плющящо по балконите на общинските блокове, осеяните с графити стени и отминаващите мокри канали. После — ширналите се квадрати земя. Различните нюанси на зеленото. Огради. Кръстопътища. Спокойните муцуни на бежови крави, извърнати към нея. Сменя влака в Ипсуич. Наоколо отново звучи типичният за Съфолк акцент. Срещу нея седи една жена, стиснала кутия със зайци; дъвче дъвка, забила поглед в пространството. Изолта зърва реката между сградите — кафеникава ивица вода.