В Удбридж леко запръсква. Хората тичат към колите и къщите, за да се скрият от внезапния дъжд. Изолта стои сама на перона, обърната с гръб към железопътната линия, загледана в мръсните апартаменти и лодки, заслушана в трептенето на мачтите и шума на дъжда по листата и тревата.
Къщата, в която ще отседне, представлява бяло бунгало, разположено до морето — от каменистия плаж я дели само една дървена ограда. Таксито я сваля на пътя, шофьорът не иска да рискува да повреди амортисьорите на колата си по неравната разбита алея, която отвежда към плажа. Изолта отваря вратата и се озовава в двор. Посреща я втренченият поглед на каменна жена. Дворът е пълен със скулптури — голи женски тела, повечето от които са в естествен ръст. Изолта минава сред тях, вдига поглед към ръка, посягаща грациозно зад глава. Среща замръзнала прозявка, опънати върху ситни зъби устни. Докосва гладките кухини и извивки, под пръстите й се посипва хладен ситен прашец.
Задната врата води към стъклена пристройка. Почуква и един глас отвътре й нарежда да влезе. През стъклото струи светлина и обагря килимчетата в яркооранжево и червено. В пристройката е пълно с орнаменти и парчета дъски, върху грубата дървена маса едва се крепи купчина книги. Във въздуха ухае на кафе.
Дот Тайлър е ниска и закръглена, облечена в мъжки кадифени панталони, придържани към кръста й с канап. Покрай пътя на късо подстриганата й черна коса се вижда тънка посивяла ивица. Жената пристъпва напред и силно стисва ръката на Изолта. Говори през плътното си яркочервено червило:
— Нямате много багаж, както виждам? Такъв тип момичета харесвам.
Астматично покашляне кара Изолта да сведе очи надолу. Един мопс я гледа с ококорени очи.
— Надявам се, че нямате нищо против кучетата? — Дот се навежда със сумтене, взема съществото в ръце. — Ще ви покажа стаята ви. Ще ви оставя да се настаните. Току-що направих кафе. Извикайте ми, ако искате една чаша.
Стаята е малка; трите й стени са скосени под корнизите, с чисто нови капандури, които пропускат слаба слънчева светлина. Както вече се е досетила, единственият плъзгащ се прозорец гледа право към брега и морето. Изолта зарейва поглед в замрялата вода. На хоризонта се очертава само един кораб, вероятно петролен танкер. Изолта опитва единичното легло. Матракът се поддава твърде лесно, потъва под тежестта й. Пръстите й опипват лилавата покривка от кадифе, близо до поръбения й край откриват дупка от цигара.
Трудно й е да е сама. Обича да прекарва нощите си с Бен. Свикнала е да чува дишането му. Да усеща животинската топлина на тялото му до своето. Поглежда надолу към леглото. Тясно е като ковчег.
— Излизам — вика тя на Дот.
— Имате ли нужда от карта или насоки? — Дот изниква от кухнята с цигара в ръка, мопсът я следва по петите.
— Не, благодаря. — Изолта замлъква, после предпазливо продължава: — Живяла съм тук известно време като дете.
— Прекрасно. В такъв случай довиждане и до по-късно.
Дот не е от хората, които задават въпроси. Изолта е благодарна за това. Страхуваше се, че ще й се налага да търпи някоя любопитна хазяйка. Захлопва портата на двора зад гърба си. Чуди се дали ще запомни пътя. Идеята да ползва карта й изглежда някак нелепа, не просто ненужна. Краката й ще си спомнят, сигурна е тя.
На поляната отсреща пасе необезпокоявано стадо овце, паникьосан заек, присвил уши назад, притичва през високата трева. Изолта поглежда към небето. Дъждовните облаци са изчезнали и ранната вечерна светлина е розова и изпълнена с надежда. Поглежда към часовника си. Разполага с достатъчно време да стигне дотам и да се върне, преди да се е стъмнило. Тръгва решително по стария римски път; „малко като права линия“, както го определяха навремето момчетата.
Три коня с ниско наведени глави стоят край една порта. Протяга ръка към кадифените им муцуни, усеща прилив на благоговение. Беше забравила колко огромни са, колко солидни са костите им, колко внушителна е дълбочината и широчината на гърдите им. Един от тях протяга врат, бута ноздри в дланта й. Гъделичкане на мустаци, кожена извивка на устна. Дали Виола си спомня деня, в който откриха жребеца в гората? Не беше споменала нищо, когато й беше показала снимката.
Изолта зарейва поглед към далечните селскостопански постройки и конюшни. Двама млади мъже в сини ризи подреждат бали сено. За последно потупва коня по мускулестия врат и тръгва към селото, отдалечавайки се от морето и блатата.