В селото почти нищо не се е променило. Няколко нови къщи, всичките от оранжеви тухли и с пластмасова дограма, в подредена задънена улица в покрайнините. Чува радио, от което се разнася някаква поп песен, нещастния плач на дете. Селският магазин изглежда точно по същия начин, както едно време; дори кутиите с прах за пране и прашните пакети с бисквити на витрината сякаш не са се променили. Кръчмата е ремонтирана наскоро; от подпряната отвън черна дъска става ясно, че предлага панирана риба с картофи и овчарски пай; на асфалта са подредени няколко маси с червени чадъри, наклонили се като пияни върху белите си стойки.
Вън от селото Изолта поема по тесния път между плетовете от глог и стръмните хълмисти брегове, покрити с девесил и коприва. Тракторите са оставили буци пръст и разпръсната слама след себе си, краищата на асфалта са износени от тежките гуми. Тя трепва при вида на няколко мъртви заека, извръща се настрана от масивното премазано тяло на един язовец. Когато стига до къщите, веднага установява, че не са същите. Гномовете и зеленчуковите лехи са изчезнали от някои градини, заместени от посипани с чакъл автомобилни алеи и розови храсти. Пред крайната къща е паркиран нов сааб, в градината се вижда пластмасова люлка. Навремето тази къща беше собственост на двама братя.
— Бърт и Рег — потупваше се бавно по челото Майкъл. — Не са с всичкия си. Майка им и баща им са братовчеди.
Някога градината на братята изобилстваше от идеална продукция: прави лехи с праз, къдрави листа на моркови, рамки от бамбукови стъбла, крепящи буйни бобени филизи. Сребристи капачки от бутилки се развяваха на вятъра. В края на пътечката, до портата, имаше стара маса, която винаги беше отрупана със сезонни продукти, както и с яйца от тлъсти кафяви квачки. Когато някой пускаше монети в буркана и вземаше кутия с яйца, двамата мъже оставаха вкъщи или обръщаха гърбове, навеждаха се към земята толкова концентрирано, че приличаха на хора, загубили някой скъпоценен камък.
Веднъж Бърт затътри крака към Изолта. Кафявите му панталони бяха закърпени на коленете, маншетите на бялата му риза — разръфани. В ръцете му лежаха две яйца направо от полога. Той ги сложи внимателно в дланите й. Яйцата натежаха върху кожата й, топли и гладки. Ръцете на Бърт бяха големи и груби: черната пръст запълваше паяжината от бръчки и пукнатини. Изолта задържа дъх при вонята на непрани дрехи и старческо тяло. Устата на Бърт зееше влажна, с полепнала по устните бяла слюнка. Избяга, без да му благодари, стиснала твърде силно яйцата в шепи. Едното се спука и от дланта й се проточи струйка белтък.
Изолта потърква пръсти, спомня си лепкавото усещане и как беше измила хубавичко ръцете си в кухненската мивка на близнаците. Намръщва се, за момент не може да се сети на кой номер живееха момчетата; наоколо не вижда нито един от знаците, които е очаквала да намери: никакъв ръждясал трактор и купища празни туби; никакви чопъри, захвърлени в прахта, никаква клетка с порове. Къщата изглежда спретната и анонимна. В градината лежат разпръснати няколко играчки, а на предното стъпало се припича на слънце една котка. Семейство Кечпол бяха изчезнали.
„Преместили са се“, мисли си Изолта. Разбира се, че така са направили. Минали са години. Колко глупаво да приема за даденост присъствието им тук. Изчервява се, но разочарованието й бързо е заменено от виновно облекчение.
Обръща се да си върви, когато една слаба жена се показва иззад къщата, притиснала дете към хълбока си. Косата й е бяла и къдрава. Жената се навежда да вдигне пластмасово конче люлка и отново изчезва зад ъгъла, стъпалата на детето се удрят в бедрото й.
Изолта усеща мириса на лак за нокти и евтин лак за коса, спомня си за онова ужасно диско и синините по шията на Джуди.
Тя разколебано слага ръце на вратата. Сърцето й бие прекалено силно, удря се в ребрата й подобно на уловено в капан животно. Усеща близостта на Виола, ръката й я докосва, устата й е до ухото й, шепне. Настоятелността в гласа на сестра й не си е отишла. Сега я долавя насред шепота. „Давай.“ Думите на Виола са прости, настоятелни. „Давай.“ Изолта бута портата, изминава пътеката и почуква.
Вратата се открехва само толкова, колкото е необходимо, за да може жената да надникне навън. Кашлица.
— Да?
Гласът й е враждебен. Под очите й личат черни сенки; изражението й е овладяно. Отмята снежнобял кичур от лицето си. Никой друг няма подобна коса.
Изолта зърва дневната. Изглежда различно. Стените са покрити с тапети на пурпурни цветя, разперените им венчелистчета се развиват потискащо в малкото пространство; сигурна е, че сега ненужните дреболии вътре са по-малко: няма да има никакви порцеланови танцьорки или херувимчета. От ъгъла трепти беззвучно екранът на гигантски телевизор — на същото място, където някога се намираше телевизорът на братята, макар, разбира се, това да не е същият апарат.