Изолта поема дълбоко дъх и се усмихва.
— Здравейте.
Жената се намръщва. С нищо не показва, че я е познала.
— Хм, това може да ви се стори странно. — Изолта се закашля, почувствала се неудобно от празния втренчен поглед на домакинята.
Жената леко поклаща глава, отново се мръщи. Раменете й са квадратни от нетърпение.
— Не знам дали ме помните. Аз съм Изолта. Някога сестра ми и аз играехме тук…
Жената не мига. Почесва се по ръката и Изолта забелязва червените сълзящи петна на екзема по кожата й.
— Просто си мисля, че познавам братята ви близнаци. — Думите й излизат забързано. — Джон и Майкъл. Аз…
Детето допълзява до жената. Хваща се за коленете й и заравя лице в полата й: странно слабо създание, още му липсва координация в ръцете. Момче. Обръща се и поглежда Изолта с празен поглед. Носът му е покрит с тъмни сополи, които бавно се стичат в устата му. Момченцето започва да циври с ниски животински звуци.
— Не знам за какво говорите. Имате грешка. — Жената придърпва детето към себе си, сякаш да го защити. — Нямам братя близнаци.
Навежда се да вдигне детето. Всяка клетка от нея изглежда изтощена. В момент на проблясък Изолта осъзнава, че момчето е твърде голямо, за да бъде носено на ръце, но въпреки това трябва да бъде държано, тъй като не може да ходи, нито да контролира странните си крайници.
— Извинете. — Изолта се откъсва от вратата, притеснена, че погледът й издава съжалението й. Знае, че жената не го иска. — Извинете — повтаря виновно тя. Вратата вече се затваря.
На шосето се извръща назад. На прозореца мярва лице, после то се измества и се скрива. Изолта тръгва към морето и към къщата на Дот. Размишлява объркано върху случката. Не може да е сгрешила; лицето на Джуди, остаряло от времето и изтощението, не се е променило чак толкова много. Спомня си тесния нос, страните, покрити с тънка като пергамент кожа, и издадената брадичка — отличителните черти на Джуди като тийнейджърка. И тази изключителна коса.
Неизвестно защо си беше мислила, че животът тук няма да се е променил. В нея винаги е съществувала една частица наивност, която я беше карала да си представя, че ще завари момчетата около счупения трактор или в кухнята, седнали на сандвичи с пържени картофи.
Обвинението на Виола от болничното й легло се връща обратно при нея: „Ние ги изоставихме, Из“. Тогава беше прехапала устни, за да премълчи отговора си; щеше й се да поспори за думата „изоставихме“. Със сигурност беше твърде силна, нали така?
Бяха разделени от обстоятелства, по-силни от самите тях. Бяха деца; не държаха съдбата си в собствените си ръце.
На връщане се спира в кръчмата. Барът е пълен. Към нея се извръщат множество глави. Кратка пауза, почти неуловимо изшъткване, преди разговорите отново да се подхванат. Седнал в ъгъла старец я гледа втренчено, не прави никакъв опит да прикрие любопитството си. Седи приведен над бирата си, с цигара, залепнала за устната, и нетрепващи сълзящи очи. Трима младежи на бара се сбутват и кимат в нейната посока. Изолта пристъпя от крак на крак, обзета от неудобство, издърпва косата зад ушите си, изправя рамене срещу помещението. Никой от тук присъстващите не може да знае коя е, уверява сама себе си.
Повечето от клиентите, изглежда, загубват интерес и се връщат към разговорите и храната си. Тя продължава да се чувства неловко и не на място; понечва да си тръгне, но после й хрумва, че Джон и Майкъл могат да влязат всеки момент и да си поръчат по халба бира. Поглежда с очакване към вратата. Единият от младежите я поглежда многозначително и й намига.
Гладна е и няма да позволи да бъде прогонена от неловката атмосфера и собствената си параноя. Поръчва си панирана риба с пържени картофи. Когато храната пристига на масата й, тя не вдига глава, съсредоточава се върху яденето. Не забелязва Дот, докато не усеща пръхтенето на мопса в краката си; едва тогава стреснато вдига поглед. Дот държи чаша с уиски. Кимва към празния стол до Изолта.
— Възразявате ли да седна? Можете да ми кажете да се разкарам, ако държите да сте като Грета Гарбо.
— Не, не. — Изолта се усмихва, радостна да види приятелско лице. — Извинете, бях много далеч оттук. Разбира се, седнете.
Дот сграбчва стола с една ръка и тежко се отпуска върху него.
— Болки в гърба — обяснява. Поглежда към чинията на наемателката си. — Предлагам и вечеря срещу малка допълнителна сума. Не е кордон бльо. Но мога да готвя.