Джон, сякаш са минали сто години, откакто се видяхме за последен път. Дори нямам твоя снимка — снимка на онова, което бяхме. Трябва да съм по-мила с Хети. Тя е толкова добра. Ти би я харесал. Но аз през цялото време съм изпълнена с гняв. Само дето никой не разбира, че човекът, на когото съм ядосана, съм самата аз. Каквото и да кажа, излиза погрешно. По-добре да не казвам нищо. Чуй ме само! Сега разбираш защо е по-добре ДА СКЪСАМ ТОВА…
Радвам се, че с Майкъл сте заедно — вие двамата никога не сте имали нужда от думи. Принадлежите си един на друг така, както принадлежите на гората. Как ми се иска да можех да съм там с вас.
Виола“
20.
Когато се връщат от кръчмата, вече е твърде късно да се обади в болницата. И без това Изолта няма какво да съобщи, освен загадъчния отказ на Джуди да признае коя е, както и отричането на факта, че познава Джон и Майкъл. Ще позвъни на Виола на сутринта. Изолта седи в хола и набира номера на Бен. Върху масата се вижда зелен буркан за монети. Но не й се налага да пуска много пари в него, тъй като телефонът звъни в продължение на няколко мига, после се включва телефонният секретар. Изслушва как гласът на Бен я подканва да остави името, номера и съобщението си, после тихо затваря.
Чуди се къде ли е той. Беше глупаво да си въобразява, че ще си седи у дома, залепен в очакване за телефона. Изкачва късото извито стълбище към стаята си и се приготвя да си легне. Шумът на вълните върху дребните камъчета на брега звучи като бавно повикване — потракването на чакъла, и отговор — въздишката на морето. Затваря очи и извиква в съзнанието си енергията на лондонската нощ. Бен сигурно е с група приятели в някой бар или клуб с бумтяща музика и приглушени светлини. Знае как всички ще се съберат около него, как телата им ще се приведат напред, сякаш привлечени от невидим магнит. Не може да ги вини. Тя самата не е имунизирана. От мига, в който се срещнаха, Бен я беше накарал да се чувства единствена, изключителна и интересна; когато са сами, интимността им с всичките шеги, нежност и секс я кара да вярва, че с нея той е различен. Шокиращо е, когато го вижда с други хора. Той принадлежи на всички, осъзнава с тъпо примирение тя. Тук, в Съфолк, не може да се свърже с него, не го усеща.
Но чувства обвързващата връзка с Виола дори когато не иска. Физическо, остро и обтегнато усещане, което се развива през пространството помежду им — над блата, поля и магистрали, над градските покриви.
Навремето хората винаги ги питаха дали знаят какво мисли другата близначка или дали имат представа какво прави тя в момента.
— Да — отвръщаха те сериозно, — разбира се.
Толкова им беше омръзнало да им задават подобни въпроси, че бяха започнали да си измислят отговори, да съчиняват глупави истории. Беше се превърнало в някакво състезание — да видят коя от двете ще измисли най-налудничавата случка за размяна на мисли или невероятно съвпадение и да накара някой да й повярва.
Но въпреки че Изолта може да предположи с достатъчно голяма точност, тя невинаги е наясно какво мисли Виола. Всъщност в живота им имаше моменти, когато сестра й, й се струваше непозната.
Изолта гледа към тъмната водна маса през прозореца, там, където лунната светлина улавя издигането и завихрянето на вълните.
Джон и Майкъл се караха, сякаш искаха да разкъсат връзката помежду си и да унищожат огледалния образ, който ги гледаше обратно. Изолта добре знае, че да нараниш близнака си е по-лошо, отколкото да нараниш самия себе си. Спомня си бащата на момчетата — изражението на Линда при звука от спирачките на камиона, заплашителното му присъствие в онази малка къща, страха от жестокостта му, проникнал във всичко. Насилието поражда насилие и момчетата също се наказваха едно друго с юмруци, ритници и силни удари. Беше много по-ефективно, отколкото самонараняването, което можеше да си причини само дете с ножове, ножици или наркотици.
„Това е опасно“, мисли си. Какво знае всъщност? Беше отдавна. Те бяха деца. Не може да си спомни нищо със сигурност. Мръщи се на образа си в огледалото над скрина. Беше прекарала твърде много време в списанието. Тя най-добре би трябвало да си дава сметка, че нещата не бива да се опростяват.
Странно й е, че е сама, и още по-странно е, че се намира в Съфолк след едно отсъствие, което се простира толкова назад във времето, сякаш в друг живот. Чувства се дезориентирана. Всичко е същото и не е същото. Беше минавала покрай тази къща като дете, беше яздила покрай нея в деня, в който намериха коня. Всеки, застанал на прозореца на тази задна спалня, имаше открита гледка към плажа. Преди много години някой, застанал на същото това място, може да е гледал надолу и да е видял как тя, Виола и Роуз се срещат с Франк и Поли за пикника. Извръща се встрани от прозореца, спуска щората. Отдолу се чува остър кратък лай и приглушеният глас на Дот. Изолта се чуди дали ще може да заспи. Ляга в тясното легло, придърпва кадифената покривка към брадичката си. Долавя миризмата на ментови бонбони и разпознава лъха на терпентин и топчета против молци.