— А мъжете в сините ризи? — пита тя, повдигайки вежди.
Бил се засмива.
— Всичките са от местния затвор. Заведението е от отворен тип. Определени затворници, които имат желание да работят и са пред освобождаване или пускане под гаранция, получават работа при нас като един вид привилегия.
— Не знаех. — Изолта хвърля поглед назад, докато един от мъжете изпразва кофа върху тревата. Той не вдига очи.
— Някога са изпращали тук джентълмени, за да ги подготвят за живота на фермери в колониите. Времената се менят. — Той се почесва по носа. — Мисля, че е добре за затворниците. Работата покрай конете е успокояваща. Помага им да почувстват ритъма на живота.
Завежда я да види новороденото конче. То се олюлява около майка си с широко разтворени дълги крачета, изпръхтява и се дръпва назад, когато посяга да го погали. Майката поглежда спокойно и продължава да дъвче сламата.
— Малкото все още е нервно. — Бил се обляга на вратата на конюшнята. — Ще го кръстим Изолта, ако нямате нищо против.
Пор. Бил й прилича на добродушен пор, осъзнава тя. Минало е много време, откакто видя едно такова животно, застанало на задните си крака в кухнята на близнаците. И седмици по-късно в двора на момчетата — новият пор, изваден от клетката, извиващ се в ръцете на Джон. Осмелява се да докосне бледата му козина, усеща мекотата под дланта си…
На връщане през двора на конюшните забелязва някакъв мъж, обърнат с гръб. Мете енергично, навел глава надолу, наблюдава движението на метлата, праха и сламата, които се събират пред него. Синята му риза е осеяна с тъмни потни петна. Косата му, наситено червена, подобна на ръжда върху стар метал, е ниско подстригана и прогизнала от пот около шията и ушите. Докато се движи, раменете му се издуват под ризата. Дори от разстояние Изолта усеща излъчващата се от него енергия. Стои и го наблюдава, чака го да се обърне.
Когато мъжът най-сетне го прави, тя вижда как момчешките черти са се трансформирали в мъжки — тънки кости и къс нос над дълга уста с увиснали краища.
— Джон? — Името излиза инстинктивно от устата й.
Той стои с метла в ръката, засенчил очи. Когато я вижда, през тялото му преминава лека тръпка. Но Джон не казва нищо. За момент Изолта си мисли, че ще я игнорира. Но той бавно приближава, без да продумва. В походката му има такава решителност, че тя нервно преглъща и неволно отстъпва назад.
Джон приближава достатъчно, за да види отделните косъмчета по лицето му, мръсните следи по страните му. Беше забравила колко сини са очите му. Зеницата е заобиколена от виолетови точици. Момчетата имаха един и същ директен и нетрепващ поглед, сякаш животът беше нещо, което трябваше да се изследва внимателно. Джон я гледа със същото неприкрито любопитство като едно време. Изолта се изчервява под погледа му. Неочаквано той я докосва по лицето. Тя трепва от изненада, че е усетила пръстите му, изнервена от факта, че ноктите му проследяват повърхността на кожата й. Не се отдръпва само благодарение на силната си воля. Джон й прилича на мъж, който чете Брайловата азбука. Очите му са притворени, ръцете — с мазолеста груба кожа. Усеща пръстите му върху устните си.
— Изолта — казва той.
Тя кимва. Преглъща и бавно започва да говори. Думите засядат на гърлото й.
— Не мога да повярвам… — Ръцете й се вдигат и отпускат встрани. — Колко е странно, че те откривам тук… какво съвпадение.
Отново се изчервява. Казва погрешните неща. Помежду им увисват други думи, неизказани. Какво си направил? Джон мирише на кон и на едновремешния мускусен див аромат, така типичен за двамата близнаци — смесица от дървесна кора, земя и пот. Изолта се чувства нервна и замаяна, тъй като миналото се спуска да я посрещне, сякаш пада от високо.
— Виола? — Той поглежда над рамото й, сякаш очаква да види сестра й зад гърба й.
— Тя е… — Изолта млъква — тя не е тук. В момента не е добре. В Лондон е.
— Не е добре? — Джон изглежда разтревожен.
— Няма нищо. Нищо сериозно — лъже.
Не трябва ли да го прегърне? Не трябва ли да е изпълнена с радост? Вместо това се чувства неловко, не е сигурна как да се държи. Засрамена е. Някак си не може да приеме напълно този пораснал Джон. Затворническите му дрехи я карат да се чувства неудобно. Той не прави нищо, за да намали нервността й. Не се е усмихнал нито веднъж. Изолта го гледа втренчено. Той е едновременно познат и непознат. Не е толкова висок, колкото си го е представяла — само малко по-висок от нея. Но мускулите на широките му рамене са твърди. Джон стои с изправен гръб, с напрегнати ръце, сякаш готови за внезапна битка. Слънчевата светлина пада върху загорелите му страни, кожата му е като на човек, който работи на открито — грапава и тъмна от многото дни, прекарани на слънце и вятър. Той се размърдва и поглежда зад гърба си.