Подминах Джон и Изи. В изгнилите дъски под краката ми не се отвори никаква дупка, която да ме погълне. Майкъл извика с не особено голям ентусиазъм:
— Видях те, Виола!
Задушавах се. Усещах прах в устата си, между зъбите ми, подобно на пясък. По страната си още усещах допира на гарванови пера, шибването през кожата ми. Не обърнах внимание на Майкъл. Трябваше ми въздух. Имах нужда да дишам.
— Къде отиваш? — извика Изи след мен.
Застанах на входа, погледнах към огромното небе, към птиците, кръжащи над главата ми, и малките фрагменти от облак. Там горе пространството беше отворено и свободно, пълно със светлина. Почувствах се безтегловна, сякаш без кости, сякаш една част от мен се бе отделила и изчезнала. И тогава разбрах, че можех да летя.
— Гледайте — прошепнах и разперих ръце.
Скочих.
27.
Изолта сяда на лилавия диван с чаша чай в ръка.
— Това е Карл — казва Джуди, като се обръща с широка усмивка към детето. — Страда от церебрална парализа. Пъпната връв се беше оплела около шията му.
— Съжалявам.
— Да. — Джуди свива рамене. — Животът не се развива така, както си го представяме, нали?
— А родителите ти?
— Мама е в приют за бедни. Много ми помага с Карл. — Джуди се навежда да избърше носа на Карл. — Татко почина от удар преди няколко години. Копелето така и не се промени. Бяхме доволни, че си отиде. — Тя подсмърча, усмихва се. — Ед е добре. Работи в гаража в Мартлъшъм. Има две деца. И двете са здрави.
— Какво стана с близнаците? — пита я Изолта.
— След като вие заминахте ли? — Джуди поклаща глава. — Бяха като подивели. Непрекъснато бягаха от вкъщи. Почти не ходеха на училище. Вечно имаха проблеми с полицията. Татко ги преби почти до смърт, но това не ги спря.
Тя слага Карл в скута си. Момчето капризно я дърпа за дрехите, тънките му пръсти опъват плата на ризата й. Тя я разкопчава и то започва да суче от гърдата й.
— Знам, че е прекалено голям. — Джуди поглежда към главата на детето си. — Но това е единственото нещо, което го успокоява.
Изолта извръща поглед встрани. Вижда отражението си в тъмния телевизионен екран, приседнала неловко на ръба на дивана с волани. В стаята не се чува никакъв шум, с изключение на тиктакането на часовника и влажното мляскане на Карл. Изолта си спомня за целувката в кулата. Нейната първа целувка. Шокът от допира на устните му. Присвиването на стомаха й, напорът на езика му в устата й.
Тя се изкашля.
— И после…
— Когато бяха някъде към шестнайсет — седемнайсетгодишни, напуснаха дома ни. Преместиха се в стара каравана в гората. Сдобиха се с един мелез, който изпълняваше ролята на ловджийско куче, и се захванаха да бракониерстват. Ходеха на лов с лампи почти всяка нощ. Ловяха риба в езерата. Успяваха да се изхранват. Понякога отивах да ги видя, носех им по нещо за ядене. — Джуди поклаща глава. — Онова място така смърдеше! Няма да повярваш. Навсякъде се виждаха мъртви зайци, одрани животни. Купища неизмити чинии. Най-странното бе, че стените бяха покрити с рисунки.
— Наистина ли? — привежда се Изолта напред.
— Да. — Джуди се усмихва. — Майкъл. Продължи да рисува. Това беше хубаво, нали?
— О, но аз не знаех за… — гласът на Изолта замира — за рисунките му. — Кимва. — Но какво… какво не беше наред?
Джуди изсумтява.
— То какво ли беше в ред? Двамата пиеха. Предимно домашно приготвен бълвоч. Изкарваше ги от строя в продължение на дни. А когато бяха пияни, сбиванията им ставаха още по-жестоки. Като се има предвид, че бяха живели с баща ни, човек би си помислил, че ще им е писнало от насилие.
Карл е заспал. Джуди отдръпва зърното си от устата му. Главата му се отмята назад, от отворената му уста се процежда струйка мляко.
— Накрая направо си беше касапница. Не убийство. А по онова време Джон все още си беше дете. Скоро ще излезе от затвора — през октомври или ноември, мисля. Макар че не знам какво ще прави.
Тя се намръщва, поглежда към сина си.
— Липсват ми. И двамата. Не беше правилно Майкъл да умре. Това разби сърцето на мама. И моето. Не мога да се видя с Джон. Още не. Затова не ме карай. Просто не мога да бъда покрай него — не мога да дишам, дори не мога да се изправя на крака, когато се сетя за случилото се.
Изолта преглъща и започва:
— Не искам да се намесвам, но ако има нещо, което бих могла да направя…
Лицето на Джуди се изопва и тя я прекъсва:
— Не се нуждаем от помощта ти. Не я искаме. Не можеш да помогнеш с нищо. Прекалено късно е. Получи онова, за което дойде — да хвърлиш един поглед на всичко, което си оставила зад гърба си. Сигурна съм, че ще си доволна да се върнеш към приятния си живот в Лондон, а? Виждала съм името ти по списанията.