— Трябва да уредя две неща, преди да се върна у дома. — Не му дава конкретна информация. Не може да почне да му обяснява. Твърде сложно е. Не е сигурна какво ще постигне с оставането си. Джон не беше предложил да се срещнат отново. Но трябва да опита още веднъж, дължи го на Виола. Когато анализира веригата от събития, отвели я до конюшните, начина, по който беше открила Джон, когато беше толкова лесно да го пропусне, й се струва, че във всичко това има някакъв ред, някакъв смисъл. Не знае как да си го обясни. Уморена е, изтощена от шока при новината за смъртта на Майкъл. Не иска да вижда Джон отново; би предпочела да хване първия влак за дома.
— Изглежда ми малко странно — казва Бен. — Искаш ли да ми разкажеш?
Изолта стиска слушалката; де да можеше, мисли си. Не знае откъде да започне. Има толкова много неща, които не знае. Внезапно се усеща виновна и безполезна; тук миналото е по-голямо от настоящето, онова, което не му е казала, виси застрашително над главата й.
— Надявам се, че тези мистериозни неща, които трябва да уредиш, са важни, защото наистина ми се ще да си дойдеш… — В гласа му се прокрадва обидена нотка.
„Той няма нужда от мен, мисли си раздразнено тя. — Просто иска всичко да става по неговия начин.“
— Съжалявам. — Рязка е. Усеща силата на волята му в тишината. Кашляне. — Знам, че ще си говорите за бизнес, а аз ще седя забутана в ъгъла с някой досаден тип за компания.
Отблъсква чувството за вина, сеща се за партито на Джонатан и за това как Бен бе погълнат от продължителен разговор и възстановителна доза дрога с най-хубавата жена в стаята.
Изчаква момент, преди да се обади в болницата, дъвче устни, мисли. Виола чака. Какво може да й каже? Всичко е навързано. Ако разкрие каквито и да е новини — за срещата си с Джуди или за откриването на Джон, тогава смъртта на Майкъл също ще излезе наяве. Не може да й каже. Със сигурност не и по телефона.
Чува приглушените звуци на болничното отделение, знае, че някоя от сестрите ще избута количката с телефона до леглото на Виола.
— Да, благодаря, чувствам се много по-добре. — Гласът на сестра й е нетърпелив. — Кажи какво стана.
„Слава богу, че не може да ме види“, мисли си Изолта, докато поема дълбоко дъх и започва да разказва за Дот и за мопса, за конюшните и малкото конче. Говори за гората и за настъпилите промени, за новите къщи в края на селото и за допълнителните коли, задръстващи шосетата.
— Но какво става с момчетата — някакви новини? — прекъсва я Виола. — Откри ли ги?
— Не — бързо отвръща Изолта. — Още не. Ще остана още един-два дни. Ще поразпитам насам-натам.
— Наистина ли? — Гласът на Виола е безразличен. — Мислех, че…
— Не — прекъсва я Изолта. — Съжалявам, Виола. Все още няма нищо.
— Сядай — вика Дот. — Вечерята е готова.
Дот е сложила масата в пристройката. По средата гори свещ. Някои от платната са опрени на стените; други висят на групи. Пейзажи от Съфолк в топло зелени, лъскаво кафяви и сиво-сини тонове. Изолта разпознава блатата, чакълестия плаж, полето, където пасат конете. Стои пред картините с ръце в джобовете, разглежда всяка поотделно. Майкъл е някъде там, спотайва се сред тези пейзажи: онова изпълнено с живот момче от детството й с жилаво тяло, скрито в щрихите на четките, оформящи напръстничета. Спира поглед върху един малък акварел на защитната кула: скован каменен блок на фона на кървящо небе. Беше излъгала Виола. Страните й пламват от срам. Извръща се бързо.
Дот стои на прага с чинии в ръце.
— Позната ли ти е?
Изолта кимва и сяда на масата, сипва си чаша вода.
— Тази я нарисувах преди години. Сега са я превърнали в къща — някакъв лондонски архитект я е проектирал. Джордж Хобс. Познаваш ли го? Има удивителен стъклен покрив — трябваше да намерят начин да вкарат светлина в онова място. Кулата е в списъка с паметниците на културата, така че нямаше как да разширят прозорците.
— Колко интересно. — Изолта хапва от рибата. Не усеща вкуса й. — Много е вкусно — казва с надеждата да отклони Дот от темата. Единственото, за което може да мисли, е Виола, разочарованието в гласа й, съмнението. Дъвче и преглъща насила.
Дот засиява. Разказва на Изолта как точно е сготвила рибата и колко страхотни са рибарите в Олдбъро. Доволна е, когато наемателката й казва, че иска да остане още две нощи.
— Знаеш ли, надявах се, че ще ми позволиш да те скицирам. — Навежда се да пусне парченце риба в устата на мопса. — Прекалено досадно ли ще ти бъде? Ще ми трябваш само за час.