Изолта си мисли за вечерта, която се простира пред нея.
— Няма проблем. Ще се радвам да ти позирам. Ако може — с дрехи.
Дот отмята глава назад и кратко и гърлено се засмива.
— Скъпа моя, не бих си и мечтала да те накарам да махнеш каквото и да било — можеш да позираш точно така, както си в момента.
28.
Малкото момиченце се надвесва над мен, разтърсва ме за рамото. Казва нещо. Думите му ме дърпат.
— Върни се.
Усещам дъха й по лицето си, сладък като мед. Почти не мога да се фокусирам. Чертите й са размазани.
— Нямаше те дълго време.
Целува ме. Или поне си мисля, че ме целува. Усещам как нещо ме докосва по страната: прилича на връх на крило или погалване на сухи устни. С мъка излизам на повърхността и се озовавам в отделението. Поемам дъх, изпълвам дробовете си с кислород, тъй като съм била под вода. Въздухът е пропит с миризмата на варени картофи и дезинфектант. Сигурно е време за обяд. Детето е изчезнало. Може би съм сънувала и него.
Поемам дълбоко допълнително въздух, оттласквам се и се изправям в полулегнала позиция.
— А, радвам се да видя, че си се събудила — казва една сестра, като приближава на удобните си обувки. Пълничката. Харесвам я. — Докторът иска да говори с теб след обяда. — Кима към сърдечния монитор. — Сега вече можеш и без това. Антибиотиците са си свършили работата.
— Някой обаждал ли се е? — питам. — Сестра ми?
Тя поклаща глава.
— Поне аз не знам.
— Чие е онова малко момиченце? — питам, когато сестрата започва да се обръща. — Нали се сещате, онова с дългата кафява коса.
Тя ме поглежда озадачено.
— Не знам, скъпа. — Усмихва се лъчезарно. — Толкова много хора идват и си отиват. Не можем да запомним всичките.
Не полетях. Паднах право долу, приземявайки се тежко върху неравната земя; дъхът ми секна от удара. Лежах насред коприва и магарешки бодили; над мен висяха тъмни гроздове чобанка и спореж. Чух ромона на потока, видях птиците, кръжащи като бели хартиени самолетчета в празното небе. По устната ми имаше кръв. Усещах вкуса й. Ребрата ми бяха като менгеме, което стягаше силно вътрешностите ми.
Останалите се приземиха до мен.
— Тече ти кръв! — извика Изи и ръцете й ме прегърнаха. — Какво направи?
Бях като вдървена в прегръдката й подобно на парче изхвърлено от вълните дърво. Забелязах мръсно червената ивица върху гърдите й — моята кръв, изцапала моята тениска. Знаех, че никога повече няма да я облека. Притиснах колене едно към друго, червата ми се разтвориха във воднист напор. Целувката пулсираше в главата ми. Прилепените им устни. Исках да избутам Изи настрана, но охлузените ми длани ме щипеха и нямах никакви сили. Нещо не беше наред с носа ми. Кожата ми сякаш пищеше от сърбяща пареща болка, сякаш бях паднала с лицето надолу в кофа с оси.
Майкъл се наведе и ме изтри с навитата си на топка риза. Сгърчих се от шок при неговото докосване.
— Разцепила си лицето си — каза ми той.
Джон стоеше зад него.
— Да доведа ли някого? — Гласът му звучеше празно.
— Не. — Размърдах предпазливо глава. — Ще се оправя. Мога да стигна с колелото до вкъщи.
— Какво ще кажем на мама?
Свих рамене. Мозъкът ми кънтеше.
— Каквото и да е. Паднала съм от една стена. Няма значение.
Седнах бавно и докоснах предпазливо с пръст топлата влажна рана върху лицето си.
Джъстин е будна и седи облегната на възглавници в леглото си. Изглежда крехка. Носът й стърчи от измършавялото й лице. Вдигам ръка към своето и усещам под пръстите си ръба от тънкия белег, пресичащ носа и устната ми.
Джъстин се опитва да ми се усмихне. Не си е сложила изкуствените зъби и насреща ми проблясват тъмните празни венци. Ако бяхме деца, щяхме да сметнем Джъстин за вещица. В онези дни хората от провинцията закачаха конски подкови над вратите си срещу вещици; вграждаха скелетите на умрели котки в стените на къщите си.
По някакъв начин Джъстин успява да запази достойнството си въпреки прозрачната нощница и тънката посивяла коса, стърчаща от обсипания й със старчески петна скалп. Вдигам ръка за поздрав. Тя кимва. Последния път, когато разговаряхме, тя ми показа снимки на внуците си. Беше си спомнила, че името на бебето е Хектор. „Семейството, беше казала, потърквайки със сгърчен пръст снимката на едно пухкаво бебе. — Накрая единственото, което има значение, са хората, които сме обичали и които са обичали нас. Нищо друго няма смисъл, нали? Аз съм щастлива, че съм прекарала известно време с внуците си, че съм ги държала в ръце като бебета и съм ги видяла как растат.“