Болничният живот продължава покрай нас: пациентите ни подминават, тътрейки крака; професионалните движения на лекарите и сестрите; санитарите, изпълняващи задълженията си с голяма доза хумор; една и съща рутина, едни и същи шеги, едни и същи трагедии.
Какво правя тук? Свивам пръстите си в юмруци. Защо си пропилявам живота?
Една сестра се спира до долната част на леглото ми. Забелязвам, че е докарала количката с телефона на отделението.
— За теб е, Виола. — Придърпва телефона към мен. Говори с приглушен шепот. — Сестра ти.
Помага ми да се изправя и облегна на възглавниците. Притискам силно телефона към ухото си и сърцето ми кънти под горнището на пижамата.
— Изолта — приглаждам чаршафа върху скута си, дишам дълбоко, — откри ли ги?
Тя не ми отговаря. Започва да разправя за Съфолк. За жената, при която е отседнала, за някакъв мопс. Не ме интересува новият квартал в края на селото. Не ме интересуват конете. Има да ми казва нещо важно. Усещам го в гласа й.
— Не — отвръща тя. — Още не.
Помирисвам борова смола и мъх. Усещам отпечатъците на пръстите му върху ръката си. Въздухът се сгъстява около мен, наситен с прах и пера.
И знам, че Изолта ме лъже.
— Помниш ли онзи път, когато Джон… — започвам и сестра ми ме поглежда накриво.
— Защо продължаваш да говориш за тях? — Изглежда силно раздразнена. Обръща се да се огледа в огледалото. — Не е здравословно да влачиш тази тема толкова дълго. На шестнайсет сме, за бога! И без това вече щяхме да сме ги забравили.
Отварям уста да протестирам, но Изолта се е концентрирала върху поставянето на сини сенки върху клепачите си; изражението й ясно ми говори, че отказва да ме слуша.
Има си гадже: едно момче от друго училище, с което се е запознала на училищна забава. Младежът пристига пред вратата на Хети с букет цветя, русата му коса е подстригана над яката; аз съм тази, която му отваря, и той се изчервява, извръща поглед настрани, сякаш е видял нещо срамно.
— Не може да сте близначки, нали? — чувам го да казва, когато затварят вратата, пристъпили в лятната вечер.
Наблюдавам Изолта и приятеля й през прозореца. Сестра ми вирва брадичка, смее се в прасковената светлина, топла и влажна от газовете на колите. Той я гледа с обожание, протяга ръка да докосне нейната. Преди да пресекат шосето, спират на тротоара. Приближава автобус и те се скриват от погледа ми.
Сега разбирам, че е имала нужда да бъде различна от мен. Вероятно винаги е мразела факта, че съм като сянка зад гърба й, че й преча да се идентифицира. Когато дойдохме в Лондон, Изи вече не искаше да я смятат за странна. Знаците бяха налице още когато се възхити на облеченото си в училищна униформа отражение в огледалото.
— Ще изглеждаме като всички останали — отбеляза доволно тя, докато внимателно връзваше вратовръзката на бели и зелени ивици пред огледалото в стил артдеко в хола.
Първия учебен ден влязохме заедно в класната стая — сърцето ми силно тупкаше. Изи леко се отдалечи от мен, усмихна се на момичетата, които се струпаха около нас и започнаха да ни разпитват за имената ни.
И двете знаехме, че тя е популярната близначка. По-слабата и по-умната. Винаги е знаела как да разговаря с хората. Но Джон харесваше повече мен.
Не мога да забравя Джон, защото той е вплетен във вените и костите ми, пришит е към сърцето ми. Моментите, които прекарахме заедно в гората и на плажа, продължават да живеят в мен; те са нещо повече от спомени — напомнят ми коя съм в действителност и на кое място принадлежа.
„1977 година
Джон,
Вечер, докато заспивам, заслушана в моторите, ревящи пред прозореца ми, и в откъслечните разговори на непознати, си представям теб и Майкъл сред притихналата гора; моля се баща ви да е някъде на път с камиона, моля се никога повече да не ви удря. И ви виждам щастливи — ти трябва да си щастлив, Джон, заради мен; това е единственото нещо, което ми помага да откривам смисъл в нещата.
Когато вървя по училищните коридори, изпълнени с хихикащи момичета, или крача по прашния Фулам Роуд, оглушала от трафика, в действителност се разхождам по нашите горски пътеки и ти си до мен. После се събуждам за действителността и осъзнавам, че си на километри разстояние от мен. Чудя се дали правиш нещата, които вършехме заедно — дали влизаш без разрешение във фермата на Малет, дали ловиш риба в езерото, дали се катериш по кулата… но ми се повдига дори само като ти пиша за това. Гади ми се при самата мисъл за онова място. Още ли ходиш там?