Виола“
29.
Дворът на конюшните излъчва познатата миризма на тор, амоняк и коне. На перваза на един прозорец стои очукано старо радио и от него се носи „Никога няма да се откажа от теб“ на Рик Астли. Двама мъже в сини ризи, единият от които си подсвирква в тон с музиката, впрягат два коня. Поставят хамутите върху могъщите рамене на жребците, навеждат се да затегнат каишите, движат се леко покрай задрямалите животни, които стоят кротко с наведени глави. Радиото изпълва въздуха с ритмичен звук и свирукането се носи в задъхано стакато.
— Откажи се, Том — казва вторият мъж. — Направо ме побъркваш.
Изолта се оглежда за Бил. Колебае се дали да не попита мъжете, но двамата са толкова погълнати от работата си, че тя се отказва. Стои и гледа. Конете са с наочници; гривите и опашките им са прилежно сплетени с черни панделки: подковите им блестят от масло. Останалите коне сигурно са на паша. Подсвиркващият мъж отстъпва назад, потупва коня по хълбока. Работата е приключена — конете са впрегнати в шарена каруца.
Бил се появява иззад ъгъла с къс камшик в ръка. Изненадва се, че я вижда, но докосва шапката си за поздрав.
— Не можете да стоите настрана, а?
Изолта се усмихва.
— Оказа се, че познавам един от… затворниците. Приятел ми е от детинство. Чудех се, дали бих могла да си поговоря за малко с него, ако е някъде наоколо?
Бил се почесва по главата.
— Е, не е съвсем позволено, но… хайде, само този път. Кого търсите?
Тя му казва. Бил кима.
— Отзад е.
Махва към конете и каруцата.
— Днес ще вземем участие в местно погребение. Така че трябва да вървя. Може ли да приключите бързо? Ако искате отново да видите Кечпол, по-добре да минете по съответния ред.
Джон е сам на полето. В ръцете си стиска лопата. Навежда се, забива лопатата в конската тор, после изхвърля съдържанието й в една ръчна количка. Ризата му лепне потна по гърба. За момент се спира да избърше чело с ръкав.
Изолта се обляга на портата, не е сигурна дали да отиде на полето, или да извика от мястото си. Но в този момент Джон поглежда към нея. Обляга лопатата на количката и приближава.
— Знаех, че ще се върнеш. — Лицето му лъщи от пот.
— Така ли? — Пръстите й стисват горната греда на портата. Дървото е грубо под допира й.
— Още отпреди, искам да кажа. Двамата с Майкъл знаехме, че пак ще ви видим. Но си мислех, че онази, която ще дойде, ще бъде Виола. — Той отново поглежда над рамото й, сякаш проверява за сестра й.
— Разполагам само с минута. Не искам да създавам проблеми на Бил.
— Бил е добряк.
— Да. Така е.
Джон примигва насреща й. Слънцето свети в очите му. Изолта вижда отражението на дърветата и своята собствена сянка, плуваща през синьото на ирисите му.
— Дойдох в Съфолк, за да ви намеря — обяснява тя. — Отидох до старата ви къща, срещнах се с Джуди.
— Не съм я виждал, откакто влязох в затвора — отвръща той. — Тя не иска. Не я обвинявам.
— Джуди ми каза за…
Лицето му прилича на маска. Изолта подушва миризмата на сол по кожата му, вкиснатата воня на кон. Една муха докосва лицето му и той я прогонва.
— Съжалявам. — Тя отмества поглед встрани. — За Майкъл.
Джон поглежда отнесено зад нея. Устните му се стягат.
Изолта си спомня за ножа на Майкъл: дългото острие в кожената ножница. Другият близнак имаше навика да опитва с пръсти наточения като бръснач ръб, достатъчно остър да пререже висящ конец с един замах. Нож на мъж. Инструмент. Оръжие. Чуди се дали Джон го е използвал в момента, в който е загубил контрол над себе си, когато обърканият свят е станал червен и тъмен.
Поглежда към ръцете му, опитва се да не мисли за това. Забелязва, че са опръскани с боя. Поглежда по-отблизо. По пръстите му има следи от маслени бои — зелено, охра и синьо. Цветовете се лющят между златистите косъмчета на загорелите му, покрити с лунички ръце.
— Рисувал ли си?
Думите й увисват в тишината и Изолта усеща как я затиска срам, примесен със страха, че няма да получи отговор. Джон е ням и непроницаем. Тя пристъпва неловко от крак на крак и поглежда към най-горната греда на портата — дъската е изхабена от времето и опръскана с птичи курешки.
— Наричат го арт-терапия — тихо отвръща той. — Обичам да рисувам. Но този, който имаше талант, не бях аз.
— Чух за картините на Майкъл. — Поглежда го с облекчение. — Хубаво е, че ти също рисуваш. Какво?