— Лица — отвръща Джон, дъвчейки вътрешната страна на устната си. — Рисувам лица.
— Може би — колебливо започва тя, — може би някой път ще ми позволиш да ги видя.
Иска да използва думи, които ще имат смисъл и ще бъдат значими. Ще й се да има куража да го разпита за Майкъл, за случилото се и за това как се чувства. Но не може. Годините помежду им са изтрили всяка следа от някогашната им близост. Отсъствието и чувството за вина са ги превърнали в непознати.
— Ами… — Изолта кашля, търси какво друго да каже, някакво звено, някаква връзка, която да направи. — Странно е как се развиват нещата. През цялото време, докато си бил тук, аз държах снимката на един „Съфолк пънч“ на стената в работата си. Жребец като оня, който открихме в гората. Точно над бюрото ми.
Джон забива поглед в краката си.
— В Лондон ли?
— Да. — Ентусиазирана е. — В Лондон. Работех за едно списание.
Лицето му остава безизразно. Беше грешка да заговори за града, за работата си, да изнесе на преден план един свят, който е толкова далечен от неговия.
Джон смръщва вежди. Някъде зад двамата, в сградите на конюшните, се разнасят смях и звън на звънец. Далече в полето цвили кон. Изолта усеща слънцето върху скалпа си, струйката пот по врата си.
Джон я гледа напрегнато.
— Никога не сме ви обвинявали.
— Да ни обвинявате… — повтаря тя, без да откъсва поглед от устата му.
Той преглъща.
— Ние също бихме избягали. Но невинаги е възможно човек да се откъсне, нали?
— Не — продумва едва. Сърцето й лудо бие в гърдите.
— За известно време ни беше добре в караваната. — Джон отново поглежда настрани, присвива очи към хоризонта. — Даваше ни усещането за истинска свобода. Все едно, че бяхме каубои или нещо такова. Но проблемът идваше нощем. — Моментно трепване над десния клепач. — Нямаше нищо — само мрак. Само че и тя беше там. В сенките зад дърветата. Почукваше по вратата.
Изолта поклаща ужасено глава.
Гласът му е равен.
— Пиенето беше единственото нещо, което спираше този кошмар.
Не знае какво да му каже.
— Съжалявам.
— Съжаляваш — повтаря той, провлачва думата, сякаш не може да открие следващата сричка. Поглежда я, почесва се по главата. Изолта чува търкането на ноктите върху скалпа му.
— Стореното е сторено. Сега няма как да се помогне.
„Всичко, което казва, е вярно“, мисли си тя. Няма какво да добави. Чувства се безпомощна, тялото й е отпуснато и натежало в жегата. Дава си сметка, че червата й куркат, надигащата се жлъч изпълва устата й със слюнка и тя се мръщи, разтревожена, че наистина може да повърне. Отстъпва назад от портата.
— По-добре да си вървя.
— Чакай. — Джон слага длан върху нейната. Ръката му е силна, кожата му е топла и влажна. Тя удивено притаява дъх.
— Няма да те нараня — успокоява я нетърпеливо той. — Искам да ти покажа нещо.
Пъха ръка в джоба си и изважда едно камъче. Подава й го.
— На Виола е. Ще й предадеш ли, че съм го пазил за нея?
Изолта объркано поглежда към камъчето. Най-обикновено, подобно на милиони други камъчета от чакълестия плаж. Стар кремък, изгладен от морето.
— Виола?
— Обещай ми — разпалено казва той. Сякаш отново са деца.
Изолта колебливо отвръща:
— Но, Джон, това е само камък.
Джон внимателно хваща камъчето между грубите си, оплескани с кал пръсти, сякаш е направено от някакъв скъпоценен материал, и го обръща. Изолта забелязва, че по повърхността му е надраскано нещо. Когато се вглежда по-добре, различава името на Виола, издълбано със завъртени линии. Защо името на сестра й е върху някакво камъче? Мръщи се.
— Тя го загуби — обяснява Джон — в гората. Прибрах го и го запазих за нея.
Изолта посяга да го вземе. Но Джон поклаща глава, свива собственически пръсти около камъчето. Пъха го обратно в джоба си.
— По-добре аз да го държа. Но й предай, че е у мен. Ще й кажеш, нали?
— О! — Изолта е объркана. Боли я главата. — Ще й кажа — обещава. Няма търпение да се махне от това място.
Устата му се изкривява.
— Ще й кажеш ли за мен? И за Майкъл?
— Искаш ли да го направя?
Той кимва.
— С Виола всичко е наред, нали? — Поглежда я остро. — Притеснявах се. След като ми каза, че не е добре. Има нужда някой да се грижи за нея.
— Няма проблем, Джон. Аз съм й сестра. Обичам я. — Опитва се да възпре остротата, която се прокрадва в гласа й. — Грижа се за нея.
— Но в действителност нараняваме хората, които обичаме най-много. Не е ли вярно, Изи?
Странно е да го чуе да се обръща към нея с детското й име.
— Няма да нараня Виола — твърдо отвръща тя. Би трябвало да посегне, да го прегърне и да му каже, че не е сам. Но това би било лъжа.