— Не. — Джон прокарва длан по очите си. Говори тихо, поклаща глава. — Не. Ти не би го направила.
Наблюдава го как се отдалечава. Върви като старец, с наведена над отпуснатите напред рамене глава, големите му стъпала се влачат по рехавата трева. Опитите й да го слеят с образа на момчето от спомените й довеждат до несвързани халюцинации.
Изтощена е. Превива се на две, за момент прикляква. Прави опит да се изплюе и по сухата трева полепват пръски слюнка, но не повръща. Изправя се отново, изтрива уста с опакото на дланта си. Джон се е върнал към работата си, към автоматичното навеждане и изправяне. Не поглежда към нея.
По пътя към вълнолома я подминават коли. Изолта гледа как я изпреварват, натоварени с пособия за пикник, ярко оцветени гумени пояси и кошници с хавлиени кърпи. Когато бяха деца, почти не виждаха други превозни средства, освен тракторите и автомобилите на местните жители. До вълнолома има малък паркинг, който в момента е пълен. Една табела предупреждава хората да не плуват зад флага.
Приливът е висок, вълните протягат пенливите си пръсти към семействата, опънали одеяла върху малката ивица бял пясък зад каменистия бряг.
Изолта се изкачва по пътеката към вълнолома. Отдалечава се от паркинга и плажът остава вдясно от нея; вляво са блатата. Във високата трева клечи мъж с бинокъл, насочен към ятото гъски в полето; гъските кълват по земята, оплакват се с остри бъбриви крясъци. Спомня си наблюдателя на птици, когото срещаха като деца — как се появяваше на един раздрънкан велосипед, облечен в закопчан догоре анорак, независимо от времето. Понякога внезапно проблясване на слънцето, отразено в стъклото на бинокъла, ги предупреждаваше за присъствието му, напомняше им, че трябва да внимават, за да не открие той скривалището им. По-късно се питаше за него. Но нито тя, нито останалите трима знаеха името му, нито откъде е. Дори не можеше да си спомни как изглеждаше — лицето му винаги беше скрито под плетена шапка и онзи черен бинокъл.
Острите треви и морската лавандула я шибат по глезените. Извън заслона на брега вятърът е силен и тя е благодарна, че е така. Има нужда от хладина, от чувството, че се пречиства. По-добре е. Гаденето е преминало. Над главата й се стрелва полска чучулига и изцвърчава. Кулата се извисява над равния пейзаж.
Тежката кръгла маса доминира над хоризонта. Куполовидният стъклен покрив блести и примигва на слънцето. Наоколо има ограда, някой е посадил дървета и цветя, за да превърне твърдата земя в градина. Отблизо се вижда, че кулата е претърпяла и други изменения. В стената има нова синя врата, най-обикновен вход в края на едно стълбище, заместващ отвора високо в тухлите, до който стигаха с помощта на въже.
На един шезлонг лежи руса жена, от скута й се изплъзва списание. В сянката на кулата е паркирана тъмносиня бебешка количка с големи сребристи колела. Над козирката й виси тюлена мрежа, предлагаща защита от хвърчащите насекоми. Изолта стои и гледа. Жената е с тъмни очила. Цялата е облечена в бяло, презрамките на потника й са смъкнати, за да се избегне появата на бели ивици. Изолта е обзета от внезапното желание да извика, да захвърли, подобно на камък, някоя обида към това установено, луксозно спокойствие. Кулата беше тяхна. Пълна е със съкровени спомени. Как се осмелява тази непозната да лежи на шезлонг и безсрамно да излага на показ своето самодоволно невежество?
Изолта поглежда нагоре към високата каменна постройка. Прозорците са остъклени. Чуди се дали чайките и гарваните се удрят в стъклата, опитвайки се да намерят пътя си навътре, и дали вонята от изпражненията им е останала. Защитната кула е превърната във вила, където едно семейство се оттегля през уикендите; придобивка, с която да впечатляват приятелите, насядали около масата им за вечеря. Жената вероятно живее в Челси. Мъжът й сигурно е натрупал парите си от рекламен бизнес. Сякаш чула мислите на Изолта, непознатата сяда и поглежда над очилата си.
Изолта бързо отстъпва назад, обръща се. Засрамена е. Всеки момент жената или невидимият й съпруг ще приближат и ще я попитат какво иска. Поема надолу по вълнолома към плажа. Краката й така треперят, че едва удържат тежестта на тялото й. Отпуска се безсилно върху стръмния чакъл. Прегръща колене, обърнала лице към морето. Не знае колко време е седяла така, но движението на вълните е хипнотизиращо, успокояващо. Сред плисъка им се чуват детски гласове.
Изолта си мисли за камъчето в ръката на Джон. Линиите по него бяха стари, издълбани с върха на нож. Предполага, че самият той ги е направил. Но ако е дал на Виола този камък преди толкова много години, защо Виола не й беше казала?